Читать «Огненият орден» онлайн - страница 16

— Глупак! Какво стърчиш?!

Погледът ми мигновено улови тъмната фигура на близкия покрив.

Велхеор! Както винаги — неочаквано, но твърде късно!

Бум!

И светът потъна в мрак…

Тъмнината ме заобикаляше отвсякъде. Аз самият бях част от нея, едно от многото парченца тъмнина, образуващи цялото…

— Прекрасно, сега и най-младите ще имат достатъчно сили да се борят за оцеляване…

Гласът идваше от всички страни, сякаш говореше самата тъмнина.

— Да видим как ще се разбягат тези нищожества, когато техния Занаят се окаже безсилен…

„За какво говори той? — озадачено си помислих аз. — И между другото, кой е този той?“

— Какво е това? — мигновено откликна тъмнината. — Неканен гост? Да видим… Не, ти още не си мой, върни се след трансформацията си.

И буквално ме избутаха от мрака…

— Ей…

— … добре ли си?

Гласовете идваха сякаш от бъчва. Или по-скоро аз бях в стоманена кутия… Като цяло, не беше на добре.

Отворих очи и видях пред себе си лицето на Велхеор.

— Глупчо — каза в лицето ми вампирът. — Кой се разсейва по време на бой?

Дъхът му беше изненадващо студен и леко застоял. За миг се загледах в стария свод.

— Че кой се разсейва по време на бой?!

С усилие се подпрях на лакът, надигнах се и се огледах. Лъжепатрулът го нямаше, но недалеч от нас бавно идваха на себе си Стела и нейните приятелчета, от което стигнах до извода, че съм бил в безсъзнание за кратко. Колкото и да е странно, не бях наранен от удара на виолетовата сфера, болеше ме само главата, но за това преди всичко беше виновна внезапната й среща с каменната настилка.

— Ех — живописно въздъхна вампирът. — Чудя се как изобщо си жив досега.

— А, не! — станах и бързо закуцуках към предателите. — Нека не говорим сега за смъртта…

Вампирът спокойно тръгна до мен, гледайки ме с интерес:

— И защо вие, хората, не обичате да говорите за смъртта?

Създадох няколко малки купола около нисшите вампири, така че да не избягат, и облекчено си поех дъх.

— Вероятно защото тя пристъпва твърде близо до нас? — предположих аз.

— О-хо, избиваме го на поезия? — усмихна се Велхеор. — Тогава ще излезе, че вампирите се разхождат под ръка със смъртта и затова не се страхуват от нея? А пък друидите са такива сухари, че дори смъртта се страхува да не умре от скука в тяхното общество.

Ох, какво правя?! Разговарям за поезия с вампир само минута след опасна магическа битка…

На площада най-накрая се появиха моите приятели. Първи притичаха, разбира се, Чез и Алиса. Последваха ги тълпа нисши вампири, начело с Даркин, а шествието завърши бавния Наив.

— Какво е станало тук?! — в движение попита Чез.

— Изтърва ли ги?! — веднага премина към работата Алиса.

— Добре ли си? — попита загрижения Наив.

М-да, изглежда Викерс-младши беше единственият, който се вълнуваше от състоянието ми.

— Вече всичко е наред… — погледнах към вампирите, които бяха дошли на себе си и нелепо се блъскаха в стената невидими въздушни клетки. — В известен смисъл.

— А… защо около Стела и момчетата има… преграда? — неуверено попита Даркин.