Читать «Огненият орден» онлайн - страница 14

Уверявайки се, че приятелите ми вече не се виждат, аз бързо наметнах качулката си, скривайки лице от слънцето. Животът веднага стана по-хубав.

— Готови ли сте? — попитах бодро вампирите.

Четиримата нисши, начело с добре познатата ми приятелка на Даркин, изобщо не споделяха моя оптимизъм.

— Разбира се — промърмори един от тях.

— И още как — допълни вампирката.

Как се казваше? Стела? Вечно недоволна, ексцентрична и досадна, изобщо — не особено приятна особа.

Тя от самото начало беше против да работи в Патрула и да си сътрудничи с хора. Ако трябваше да подозирам някого, че помага на крадците, тя беше най-подходящата. От друга страна, очевидно с Даркин ги свързваха близки отношения, така че едва ли бих я обвинил открито, дори да имах някакви доказателства.

— Ако ги срещнем първи, оставете всичко на мен, аз ще се справя с тях — за всеки случай казах на вампирите, с което веднага си заслужих поредната порция недоволни погледи.

Разбирах ги, изобщо не им харесваше да преследват приятелите си. Обществото на нисшите вампири живееше изненадващо сплотено, нещо нехарактерно за вампири и хора, но обичайно за отритнати. Да, те наистина бяха отритнати — опасни за хората и напълно ненужни за истинските вампири. За щастие, засега все още можех да си позволя да кажа „те“, а не „ние“…

Така се бях замислих, че напълно забравих за подготвителните действия. Трябваше да създам мрежа от сигнални заклинания и да поставя индивидуални щитове. Без предварителна подготовка лесно можех да бъда победен дори от нисш вампир, ние значително им отстъпвахме в бързината на реакциите си.

Прикрих се с Универсална стена, приближих я максимално близо до тялото си и след това старателно разстлах сигналната мрежа. След известен размисъл, за всеки случай създадох и десетина почти завършени Огнени птици.

Аха!

Не минаха и няколко секунди, когато сигналната мрежа любезно ме информира, че крадците са избрали за отстъпление именно нашия участък. Изглежда отново сработи моят специален статут пред съдбата и тя усърдно ме отрупваше с все нови и нови неприятности.

— Идват! — предупредих аз нисшите вампири и се приготвих за топла, бих казал дори гореща, среща.

Пет фигури, облечени в черно, изскочиха зад ъгъла на най-близката къща и без да забавят скорост, се затичаха право към нас. Изглежда изобщо не се притесниха от ученическата ми ливрея и дори от появилите се във въздуха Огнени птици. Много странно, а аз си мислех, че съм успял да всея респект в местните нисши вампири и ще е достатъчна само малка демонстрация на сила. Уви, тук явно щеше да се наложи да нараня сериозно някого. За щастие, местните жители бързичко бяха напуснали района, така че можех да се развихря с пълна сила без притеснения, че ще засегна някой невинен.

По моя команда огнените снаряди полетяха към врага. Всеки от тях си набеляза жертва и се насочи към нея по своя си траектория. Разбира се, птиците не бяха достатъчно силни, за да убият вампирите, но щяха да ги накарат да спрат, че дори и да полегнат за минута-две — просто така.