Читать «Как да го позная?» онлайн - страница 5

— Въбражението е хубаво нещо — каза по-възрастният шофьор. — Отивам, ще взема още бира. Нашата група остава тук до утре. Тъй че старшината не важи.

— Благодаря, не искам повече — отказа пришелецът, но по очите на шофьорите разбра, че намеренията им са твърди, и извади десетачка.

Едва пъхна ръка в джоба си, а Удалов вече знаеше каква ще бъде тая десетачка — новичка, без нито една гънчица. А ако се даде за анализ, ще се окаже, че е направена не днес, а вдругиден.

Шофьорът, то се знае, не взе парите от пътешественика във времето, донесе половин дузина бутилки и когато бирата отново свърши, се наложи пътешественикът да отскочи до будката и да вземе още четири бутилки.

— Е, как мина? — попита Удалов, когато мъжът се върна, олюляаайки се. — Продавачката нищо ли не забеляза?

— Че какво трябваше да забележи? — попита мъжът и впери изпод очилата пронизващи очи в Удалов.

Удалов се смутн.

— Аз тъй — рече той. — Пошегувах се.

— На каква тема благоволихте да се пошегувате?

Ама че характер имат тия хора от бъдещето, каза си Удалов, но си премълча, а на глас рече:

— Има такъв виц. Уж двама решили да правят фалшиви пари. Направили четирирублева банкнота. Мислили, мислили къде ли да я развалят, па отишли при съседа си. И той им дал две хартишки по две рубли.

Никой не се засмя. Само по-възрастният шофьор попита:

— Мигар има банкноти по четири рубли?

— Не — твърдо отсече пътешественикът във времето. — Знам със сигурност, че съветската банка не е пускала и не пуска банкноти по две и четири рубли.

— За здравето на министъра на финансите! — предложи Коля. — За да не ни мота и занапред да ни дава заплатата все така по десетачки.

— Новички — добави Удалов.

— Какво ни пука новички ли са или старички — отвърна Коля.

— А, това ли било? — съобрази мъжът. — Имам много новички пари. Преди да тръгна, получих премия.

Той извади цяла пачка от джоба си. Двайсетина банкноти — нови, блестящи.

— Ето такива ми дадоха.

— Къде? — бързо попита Удалов.

Ала шофьорите му попречиха да получи отговор.

— Какво си се лепнал за човека? — попита Коля. — Където трябва, там са му ги дали. Не е наша работа.

Пришелецът от бъдещето гледаше Удалов с неприязън, мръщеше се. Не му се нравеше, че го разобличават. „Нищо, ще те притиснем до стената — мислеше Удалов. — Ще се намерят аргументи!“

На трибуната пред паметника се появиха ръководителите на града и почетните гости. Другарят Белов отиде до микрофона. Хората се заслушаха.

— Тръгвам. Благодаря — каза пришелецът.

— И аз идвам с вас — отвърна Удалов.

— Ще мина без вашата компания — отряза го мъжът, блесна с очилата и захвана странишком, като рак да се промушва към трибуната.

— Я го зарежи — каза шофьорът Коля. — Нека си се разхожда.

— Трябва — отсече Удалов. — Не е наш човек той.

И веднага съжали, че се изпусна. Шофьорите моментално се заинтересуваха.

— В какъв смисъл не е наш? — попита по-възрастният. — Ти, братко, не ни будалкай, кажи си.

— Подозирам нещо — отвърна Удалов и се шмугна в тълпата подир пришелеца.