Читать «Как да го позная?» онлайн

Над град Велики Гусляр гърмяха високоговорители, носеха се жизнерадостни песни. Слънцето си проправяше път между облаците. Пионери с бели блузки притичваха насам-натам. Гражданите се лееха като поток под транспарантите и лозунгите, опънати над улиците. Автобусите, с които бяха пристигнали гостите, стояха в редица на площада, където е била чаршията, а сега имаше градинка и покрит с брезент паметник на първооснователите. Днес, когато се чествуваше седемстотин и петдесет годишнината от основаването на града, паметникът ще бъде тържествено открит.

Мъжката половина на дом номер шестнайсет седеше на двора около разклатената от игра на домино маса, изчакваше жените да се издокарат, приказваше за миналото и настоящето.

Корнелий Удалов с бяла риза и синя вратовръзка, сресан на крив път, за да прикрие плешивината си, оспорваше мнението на Погосян, че имало по-хубави градове от Гусляр.

— Например Ереван — разправяше Погосян. — Две хиляди години! Три хиляди! Пет хиляди години на едно място!

— Не е въпросът в цифрите — възразяваше Удалов. — Иван Грозни за малко да премести тук столицата от Москва.

— Умен човек е бил — знаеше си своето Погосян. — Отказал се е.

— Опричниците са му попречили.

— Нали това казвам — мигар опричниците са били глупави?

— Не е лесно да се приказва с тебе — призна си Удалов. — И ти си един патриот на родния ни град!

Старецът Ложкин с черен костюм, накичен с медали, се съгласи с Удалов. Прекара ръка наоколо и каза:

— Ненапразно нашите прадеди са нарекли Гусляр Велик.

— Те са си живели, те са си го нарекли. Никой не е наричал Ереван велик. Защо да го кръщават? Всяко куче го знае — не се смути Поговян.

Разговорът премина на дреболии и лични разправии. Саша Грубин, който по случай празника беше се сресал и обръснал, ги слуша, слуша, па накрая без видима връзка с разговора каза:

— Какво чудо ще е да заспиш и да се събудиш след двеста години. И да зърнеш Гусляр в далечното бъдеще.

Съседите спряха да спорят, помислиха и се съгласиха с Грубин.

— От друга страна — каза Удалов, — и преди двеста години също не е лошо.

— Вземи, ако щеш, всичките седемстотин — рече Васил Василевич. — Пристигаш в древността, наоколо ти хора с копия и стрели, плащат данъци на древния град Киев.

— Или на татаро-монголските завоеватели — поправи го Ложкин.

— Нека са завоевателите. Наоколо бродят мечки, елени, глигани, диви бикове. Вари се медовина.

— Като ще ти дадат да опиташ медовината… — възрази Грубин. — Нали веднага ще те познаят.

— Как? — учуди се Васил Василевич.

Всички се засмяха, а Ложкин отвърна:

— По дрехите. И по акцента. Че нали езикът им е бил друг, старославянски.

— И вместо мед, меч по шията би получил — тегли извода Грубин.

— Добре, добре! — не се предаваше Васил Василевич. — Да не си мислите, че ще отида при тях без подготовка? Първо — в Академията на науките. Дайте ми, ще река, консултанти по старославянски. Ще попрочетем нещо, ще разработим. А от музея ще ми дадат дрехи. Тогава няма да ме различат.

Не повярваха на Васил Василевич. Заприказваха за пътешествията във времето. Някои бяха попрочели едно-друго от фантастичната литература. Други не бяха чели, но бяха слушали.