Читать «Всичко си има цена» онлайн - страница 8

В един от джобовете на сакото намерих изцапан плик. На него беше написано с разкривен почерк: Бен Симъндс, Клифорд стрийт, 57А, Холивуд. Спомних си, че Симъндс беше името на шофьора, напуснал Дестър. Зачудих се дали още живее на Клифорд стрийт. Хрумна ми да поговоря с него.

В осем и петнайсет отидох до къщата и заобиколих откъм вратата на кухнята. Нямаше никакви признаци на живот и никакви признаци на храна, но подуших миризмата на кафе, идваща от горния етаж. До стената имаше двуметров фризер, който можеше да побере достатъчно храна за едно голямо семейство в продължение на година.

Преди да се бях вързал със Соли и неговите рекламни далавери, изкарах две изключително досадни години, опитвайки се да пробутвам фризери на разни селяндури от фермерския пояс на Охайо. Видът на този огромен фризер ме върна към спомени, от които потръпнах, но това не ми попречи да вдигна капака и да надникна вътре. Беше съвършено пуст и аз треснах капака с възмущение, фризерът струваше доста пара и беше чиста загуба да се държи празен. В килера намерих половин бутилка сметана и кана с вчерашно кафе. Тъкмо затоплях кафето, когато вратата се отвори и Хелън влезе в кухнята.

— Какво правиш тук? — запита тя остро и се втренчи в мене.

— Само търсех малко кафе, госпожо. Надявам се, че не преча.

— Не те искам в къщата, Неш — каза тя и се запъти към вратата. — Твоята работа е да откараш мистър Дестър в офиса. Стой си в твоя апартамент.

Е, поне признаваше, че съм на работа. Това все пак беше някаква отстъпка.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожо? Ако искате да свърша нещо в къщата?

— Не желая. Стой далеч оттук — отвърна тя и излезе.

Аз изпих кафето, измих чашата и се върнах в гаража. Изкарах ролса, измих го и го излъсках. Часът вече беше малко след десет. Седнах зад кормилото и зачаках.

В десет и половина Дестър слезе по стъпалата. Беше облечен в перленосив костюм, широкопола ленена шапка и носеше дипломатическо куфарче под мишница.

— Добро утро, Неш — поздрави той, когато се измъкнах от колата и му отворих вратата. — Тази униформа ти стои доста добре. Закуси ли?

— Да, сър.

Яркото слънце не беше милостиво към него. Кожата на лицето му имаше цвета на сурово месо, а очите бяха воднисти и кръвясали.

— Знаеш ли къде е „Пасифик студио?“

— Да, сър.

— Аз работя там. — Той влезе в колата и се отпусна на задната седалка. Въздъхна с облекчение и рече: — Побързай, малкия, малко закъснявам.

Закарах го в студиото, като натисках педала но пътя, но гледах да не прекалявам.

Пазачът отвори двойните врати. Забелязах, че не поздрави Дестър, когато минахме покрай него, и това ми се стори странно.

Дестър ми каза да карам към огромния административен блок, който беше настрана от главното студио. Спрях пред входа.

— Ела да ме вземеш в четири часа. Сега се връщай да помогнеш на мисис Дестър вкъщи.