Читать «Всичко си има цена» онлайн - страница 9

— Тя ми каза, че не иска никаква помощ, сър.

Изглежда не ме чу. Изпратих го с поглед, докато изкачи стъпалата към входа и изчезна през двукрилите врати. Върнах се в ролса и подкарах към главния вход. Пазачът отвори вратите. Не си направи труда даже да ми хвърли един поглед. Зачудих се, какво ли още трябва да има човек, освен ролс-ройс, за да получи малко внимание от този приятел.

Когато се отдалечих на известно разстояние от студиото, паркирах колата, влязох в една закусвалня и си взех закуска. Имах петнайсет долара, с които трябваше да изкарам, докато Дестър снесе нещо. Изръсих се пет долара за кафе и разни хранителни припаси. Занесох ги в колата и подкарах към Клифорд стрийт, която се оказа на четири преки от моето жилище. Спрях пред номер 37 и звъннах на апартамент „А“. След малко се чу бръмчене и входната врата се отвори.

Симъндс живееше в две стаи на третия етаж. Той ме чакаше на вратата, когато изкачих последното стъпало — мъж с телосложение, подобно на моето, побеляла коса и набраздено, насмешливо лице. Като видя униформата, той се ухили широко с усмивка, обикновено предназначена за наивници. Това не ме разтревожи кой знае колко. Ухилих му се на свой ред.

— Влизай — каза той, като отвори вратата.

— Аз съм новият шофьор на Дестър, макар че едва ли трябва да ти казвам. Идвам за малко информация.

— Всяка минута се ражда по един наивник, но не си въобразявай, че си единственият. Аз също си мислех, че съм улучил шестица от тотото с тази работа, ама сега съм съвсем наясно.

Влязох в стая, покрита с прах, която миришеше по същия начин като апартамента, преди да го почистя.

— Не се самозалъгвам — отвърнах и оставих фуражката си върху най-чистото място на масата. — Знам, че нямам повод да подскачам от радост, но като временна работа бива. Казвам се Глин Неш.

Симъндс махна с ръка към един стол и влезе в другата стая. Върна се с две чаши и кана с кафе.

— Ще бъде добре временно — каза той, вземайки цигарата, която му предложих. — Обзалагам се, че ще те изхвърлят до края на седмицата. Никой не е изкарал по-дълго от мене. Аз изтраях две седмици.

— Какво и е лошо на работата? — запитах, аз като поех чашата кафе, която той ми мушна в ръката.

— Много неща — комбинация от плъхове, потъващ кораб и мисис Дестър. — Успя ли вече да се срещнеш с нея?

— Разбира се. Каза, че присъствието ми е нежелателно.

— Тогава послушай я, приятел, и изчезвай, преди да имаш неприятности. Тази дамичка е в състояние да ти докара куп бели на главата. Аз продължих да упорствам като някой балама и едва не ми натресе обвинение в кражба.

Това ме постресна.

— Я повтори пак?

Той се ухили и оголи зъбите си, пожълтели от тютюн.

— Точно така. Даде ми една банкнота от сто долара да уредя сметката за бензина. Стори ми се малко странно, защото Дестър плаща сметките, ако изобщо ги плаща. По природа съм подозрителен и добре, че е тъй. Бих и се доверил колкото на гърмяща змия. Прегледах много внимателно банкнотата. Беше избола едно кръстче по нея с карфица. Трябваха две секунди, за да разбера какъв е следващият и ход. Имах време колкото да мушна банкнотата в огъня и пристигнаха две ченгета. Преровиха навсякъде, но не намериха банкнотата. Казаха, че тя се е оплакала. Липсвали и пари от известно време и мислела, че аз пипам. Едва се отървах от тях и когато си тръгнаха, си стегнах багажа и духнах набързо.