Читать «Всичко си има цена» онлайн - страница 6

Излязох от дневната в преддверието и надолу по стъпалата се отправих към гаража с три клетки, в който вкарах ролса. Зад себе си оставих атмосфера, която почти можеше да се реже с нож. В гаража имаше още две коли — един двуместен кадилак и един роудмастър буик. Дестър не беше споменавал нищо за тия двете. Изглежда ме чакаше доста миене и лъскане.

Точно сега не ми пукаше. Изкачих се по стръмните стъпала, водещи към апартамента над гаража. Не беше толкова луксозен, колкото очаквах, но не беше лош — доста по-добър от стаята, в която живеех. Последният обитател беше напуснал набързо. Не се беше погрижил да почисти, преди да тръгне. Имаше остатъци от храна на масата, а пепелниците бяха препълнени с миришещи на застоял дим фасове. Прах покриваше всичко като някакво сиво наметало.

Не се трогнах особено. Бях живял мизерно доста време, за да се впечатлявам от мръсотията и остатъците на друг човек. Махнах чаршафите и ги хвърлих на пода. Свалих си сакото и обувките, разхлабих връзката си и се приготвих да се изтегна на одеялото, което бях постлал върху дюшека, когато чух стъпки по стъпалата. В този момент Хелън отвори външната врата и влезе в хола.

Беше наметнала черен копринен шал върху белия пеньоар. Застана на вратата, като ме гледаше безизразно с огромните си зелени, изумрудени очи. Зачаках, съзнавайки добре, че едва ли е дошла, защото се е влюбила неотразимо от пръв поглед; даже и за мъж като мене беше малко бързичко.

— Да, госпожо? — запитах аз любезно и почтително.

— Виж какво, Неш, мисля, че не трябва да оставаш — отвърна тя с глас, по-леден от сибирски вятър и не по-малко пронизващ. — Мистър Дестър не се чувства добре тази нощ. Разбира се, той е признателен, но няма нужда от шофьор.

Аз се облегнах на рамката на вратата и си придадох дълбокомислен вид като че ли всичко, което казваше имаше огромно значение за мен.

— Ако ме извините, госпожо, мистър Дестър ме нае на работа. Би трябвало той да ми каже дали да остана или не.

— Да, наистина — тя ме погледна, сякаш говореше на дете идиотче, — но тази вечер той не е съвсем на себе си. Не те иска тук.

— Може би той ще ми го каже утре сутринта, когато е повече на себе си.

Зелените и очи се разшириха леко.

— Казвам ти го само за твое собствено добро. Другият напусна, защото не му плащаха, защото въобще не спеше, защото смяташе, че е невъзможно да се работи за съпруга ми.

— Не бих могъл да знам това, госпожо. В момента съм щастлив, че имам покрив над главата си. Заплащането не ме тревожи така или иначе. Карал съм без сън доста пъти и още някой друг път няма да ми навреди, пък и сам искам да преценя дали работата е невъзможна или не.

Тя повдигна елегантните си рамене. — Не ми приличаш на глупак, но явно си такъв.

— Ще имате възможност да прецените по-добре, когато ме опознаете, госпожо.

— Казах ти — предупреди ме тя с внезапно остър глас, — не си желан тук. Съпругът ми беше пиян, когато ти предложи работа.