Читать «Дарби» онлайн - страница 62

Всеки път, когато ме налягаше усещането за собствената ми безполезност и безпомощност, когато ме обземаше желание да смъкна превръзката и да се порадвам на светлината, в ума ми изникваше неподвижната фигура на баща ми. Това бе достатъчно, за да осъзная каква смъртна опасност мога да бъда за Канок и всички останали. Със завързани очи аз бях негов щит и подкрепа. Дори слепотата ми можеше да е полезна.

Само веднъж след завръщането си от Дръмант разговаряхме на тази тема. Баща ми сподели, че според него Огге се бои и от двама ни, но повече от мен, и че злобните му заяждания и подигравки били само блъф, за да запази репутацията си пред своите хора.

— Истината е, че той самият искаше да ни прогони. Щеше му се да те подложи на изпитание, но всеки път, когато се готвеше да те предизвика, отстъпваше. Просто не посмя. Не предизвика и мен, пак защото се боеше от теб.

— Но онова момиче… Вардан. Той я използва, за да ни унижи!

— Нагласил е всичко още преди да узнае за дивата ти дарба. И сам влезе в капана си. Трябваше да го изтърпи дори само за да покаже, че не се страхува от нас. Но го е страх, Оррек. Страх го е.

Двете бели юници бяха на сигурно място в Каспромант, със стадото по високите пасища, далече от границата с Дръмант. Огге не бе казал нищо за тях, сякаш си беше в реда на нещата, че сме ги отвели. То си и беше.

— Посочих му изход и той го прие — обясни баща ми с мрачен тон. Напоследък непрестанно бе в лошо настроение и винаги ми се струваше напрегнат. Когато бе с мен и мама, се стараеше да е внимателен и нежен, но не прекарваше много време с нас, а като се връщаше от работа, бе изтощен и ядосан.

Мелле бавно се възстановяваше. В гласа й се появи търпелива и покорна нотка, която никак не ми харесваше. Жадувах да чуя ясния й смях, забързаните й стъпки през стаята. И сега обикаляше къщата, но се изморяваше лесно, а в студени дни предпочиташе да остава в стаичката на кулата при запаления огън и увита в дебелия шал, който й бе изплела майката на баща ми. Веднъж, докато седях до нея, подхвърлих, без да се замисля:

— Знаеш ли, откакто се върнахме от Дръмант, все ти е студено.

— Да. От онази нощ, когато седях с момичето. Странно, нали? Май не ти разказах какво стана. Денно слезе долу, за да каже на синовете си да спрат да се карат. Горката Даредан беше изморена, казах й да иде да поспи и че аз ще остана при Вардан. Нещастното дете беше заспало, но непрестанно се будеше, измъчваха го гърчове и спазми. Изгасих свещта и задрямах до Вардан. По едно време ми се стори, че чувам нещо като шепот или напев. Някакъв монотонен звук. Помислих си, че съм у дома с Деррис и че татко води служба на долния етаж. Сигурно вече съм била почти заспала. Напевният звук продължаваше и продължаваше, после постепенно утихна. Изведнъж осъзнах, че не съм у дома, а в Дръмант, че огънят почти е изгаснал и че ми е толкова студено, че не мога да помръдна. Бях измръзнала до кости. А Вердан лежеше неподвижно, сякаш бе умряла. Изплаших се, скочих и се наведох над нея, но се оказа, че диша. И тогава Денно се върна и ми даде свещ, за да се върна до стаята ни. Баща ти ме чакаше и излезе веднага, за да се срещне с Парн. Когато затвори вратата, полъхът угаси свещта. Ти се събуди, аз легнах при теб, но не можах да се стопля. Спомням си много добре. И през целия обратен път краката ми бяха вкочанени, сякаш са ледени късове. Ах, Оррек, ще ми се никога да не бяхме ходили там!