Читать «Дарби» онлайн - страница 47

Отначало майка ми бе потисната да ме вижда в подобно състояние. Ето защо потърсих баща ми за подкрепа и одобрение на решението ми. Мама не можеше да повярва, че това е единственият изход, че въобще е необходимо да се стига до него. Тя смяташе, че идеята сама по себе си е чудовищна, вероятно породена от безсмислени суеверия.

— Оррек, можеш да си сваляш превръзката, когато си с мен — рече веднъж.

— Не мога, мамо.

— Глупаво е да се страхуваш, Оррек. Нищо лошо няма да ми сториш. Зная го със сигурност. Носи си я навън, но не и когато си при мен. Искам да виждам очите ти, сине!

— Не бива, мамо.

Само това можех да кажа. Повтарях го отново и отново, защото тя продължаваше да упорства. Не беше видяла как умря Хамнеда, не бе ходила до ясеновата гора, до разрушения хълм. По едно време мислех да й кажа да отиде, но се отказах. Нищо нямаше да постигна.

След време в гласа й се прокрадна горчивина и раздразнение.

— Оррек, това е невежо суеверие. Срам ме е от теб. Мислех, че съм те научила на някои неща в живота. Нима наистина смяташ, че този парцал на очите ще ти попречи да сториш злина — ако въобще в сърцето ти се спотайва злина? Ако пък там има добрина, каква полза от него? Ще спреш ли вятъра със стена от трева, или вълните, като ги помолиш да замрат? — В отчаянието си се бе върнала към бендраманските поверия, които бе научила като малка в бащиния си дом.

След като продължих да държа на своето, тя попита:

— Да изгоря ли книгата, която ти направих? Виждам, че не я искаш. Затворените очи означават и затворен ум.

Това ме накара да се разплача.

— Мамо, няма да съм вечно слепец!

Не исках да говоря за онзи далечен момент, когато щях да сваля превръзката, не смеех дори да си го представя, защото не знаех какво ще последва — можех само да се надявам. Но заплахите й, мъките й, всичко това ме изпълваше с безкрайна агония.

— И кога ще е това?

— Не зная. Когато се науча… — Не можех да продължа. Как щях да се науча да прилагам една сила, над която нямах контрол? Не се ли бях опитвал през целия си живот досега?

— Ти вече знаеш всичко, на което може да те научи баща ти. Беше прилежен ученик. — След което стана. Чух меко шумолене, докато се загръщаше с шала, и после стъпките й в коридора.

Но мама не беше от хората, които умеят да се сърдят дълго. Същата вечер ми прошепна:

— Няма да изгоря книгата, сине. Нито превръзката ти. След което спря да ме моли и прие слепотата ми за факт. И почна да ми помага.

Най-добрият начин да надмогна недъга си бе да забравя, че някога съм виждал — да не пристъпвам пипнешком, а да крача смело и ако трябва да се ударя в нещо, да го направя. Скоро вече се ориентирах из къщата и в двора и излизах навън колкото се може по-често. Оседлавах Пъстра и й слагах юздите, а тя чакаше търпеливо, после ме откарваше нанякъде. Щом я яхнех и без ехото на стените, по които да се ориентирам, нямаше начин да разбера къде съм, можеше да съм сред хълмовете или на платата, или дори на луната. Но Пъстра знаеше къде се намираме, знаеше също и че не съм безразсъдният ездач, какъвто бях преди. И се грижеше за мен и винаги ме прибираше у дома.