Читать «Дарби» онлайн - страница 46

После ме обгърна тъмнина.

Усещах топлината на невидимия огън, точно както предполагах.

Майка ми плачеше тихо, стараеше се да не я чуя, но слухът на слепците се изостря. На мен не ми се плачеше. Бях плакал достатъчно. Чувствах непреодолима умора. Гласовете им се сливаха в шепот. Огънят пукаше едва доловимо. През топлия мрак чух мама да казва:

— Изглежда, заспива.

После наистина съм заспал.

Вероятно баща ми ме е отнесъл в леглото — като малко дете. Когато се събудих, беше тъмно, и аз приседнах, за да потърся признаци за просветляване над хълмовете, но не можах да видя дори прозореца. Зачудих се дали небето и звездите не са закрити от облаци. След това чух песента на птиците и когато вдигнах ръце, напипах превръзката на очите си.

Трудна работа е да се опитваш да бъдеш сляп. Бях попитал Канок какво представлява волята, желанието да се случи нещо. Сега вече знаех какво е имал предвид.

Да измамя, да надзърна дори за миг — изкушението беше безкрайно. Всяка стъпка, всяко действие бяха необичайно трудни и сложни, най-обикновените неща се превръщаха в изпитание. Само да повдигна превръзката, за секунда, да надзърна с едно око, да погледна наоколо…

Не повдигнах превръзката, но тя се смъкна на няколко пъти и очите ми се заслепяваха от яркото сияние на деня, преди да успея да ги затворя. Научихме се да поставяме меки парчета на очите, под превръзката, преди да я връзваме, така нямаше нужда да се стяга силно. Най-сетне нямаше опасност да направя нещо необмислено. Бях в безопасност.

Точно така се чувствах — сякаш съм в безопасност. Да се научиш да си слепец наистина е трудна работа, но аз полагах усилия. Колкото повече трудности срещах, колкото повече възненавиждах превръзката, толкова повече се боях да я сваля. Тя ме спасяваше от ужаса да унищожа нещо, което не бих искал да унищожавам. Докато я носех, нямаше опасност да убия това, което обичам. Помнех добре какво беше причинил моят гняв. Помнех мига, в който си бях помислил, че съм убил баща си. Щом не можех да се науча да използвам силата си, трябваше да се науча да не я прилагам.

Това бе, което исках да направя, защото само така можех да се уповавам на волята си. Докато бях с превръзка на очите, бях свободен.

През първия ден от слепотата си се научих да се ориентирам пипнешком из стаите на Каменната къща и да излизам навън. По някое време пръстите ми докоснаха жезъла на Кадард Слепия. Не му бях обръщал внимание от години. Като дете обичах да го пипам, но сега имах чувството, че от детството ми са минали безброй години. Все пак знаех къде е и смятах, че сега имам право да го взема.

Беше твърде дълъг за мен и доста тежичък, но ми харесваше усещането да докосвам полираната му повърхност, когато го стисках там, където го бе държал Кадард. Протягах го пред себе си, плъзгах го по пода в полукръг и докосвах ръба на стената. След като направих един кръг в стаята, излязох с него навън. В къщата жезълът можеше да бъде колкото помощ, толкова и пречка. Навън бе огромно предимство. Освен за ориентация можеше да послужи и като оръжие. Да ударя с него, ако бъда заплашен по някакъв начин. Да удрям не със силата на своята дарба, а просто така, за да се защитя. Незрящ се чувствах ужасно безпомощен: сега всеки можеше да ме измами. Тежкият жезъл в ръката ми компенсираше донякъде това усещане.