Читать «Дарби» онлайн - страница 19

Роддови, с тяхната дарба да хвърлят ножове, бяха отлично подготвени за защита на владенията си и дори за нападения, но по природа не бяха такива хора. Не бяха скандалджии. Повече се интересуваха от лов на лосове. За разлика от уважаващите себе си планинци, те предпочитаха да отглеждат добитък, вместо да го крадат. Прочутите бели каспромантски говеда някога били създадени именно от техния род. Моите предци отмъкнали няколко от Роддмант и започнали да ги развъждат. Роддови умеят да обработват земя и да гледат добитък, но не и да разширяват владенията си и да увеличават имуществото си. Доста често се кръстосват с Барреви и когато бях малък, в Роддмант имаше двама брантори, майката на Грай Парн Барре и баща й Тернок Родд.

Нашето семейство открай време се погажда с тяхното и Тернок и баща ми бяха добри приятели. Тъкмо Тернок бе яздил кобилата с увисналата бърна при прословутото нападение срещу Дънет. Неговият дял от плячката бяха две слугинчета, едно от които малко след това подарил на Бата Каспро от Кордемант, а другото задържал. Година преди нападението Тернок и Парн се оженили. Парн израснала в Роддмант и имала малко Роддова кръв в жилите. Месец след като майка ми ме родила, Парн на свой ред дарила мъжа си с дъщеря — Грай.

С Грай бяхме приятели, дето се казва, от люлката. Като съвсем малки родителите ни често си ходеха на гости и ние излизахме навън да играем. Навярно аз съм първият, който е видял пробуждащата се дарба на Грай, но не съм сигурен дали споменът ми не е по-скоро рожба на въображението. Децата нерядко виждат това, което им внушават. А аз видях следното: двамата с Грай правехме къщички от върбови клонки в градината на Роддови и изведнъж от гората излезе един лос. Вървеше право към нас. Беше грамаден, по-голям от къща, с гигантски поклащащи се рога, стърчаха към небето. Приближаваше се право към Грай. Тя протегна ръка и той опря влажния си нос в дланта й, сякаш я поздравяваше. „Защо дойде?“ — попитах, а тя ми отвърна: „Аз го повиках“. Това помня.

Когато разказах на баща ми за този случай, година по-късно, той каза, че не можело да е така. Каза, че двамата с Грай тогава сме били само на четири, а дарбата се проявявала най-рано към деветата или десетата година.

— Кадард е бил на три — възразих.

Тогава мама докосна кутрето ми с нейното, което беше знак: „Не противоречи на баща си“. Канок изглеждаше малко напрегнат и разтревожен, аз се държах прекалено своеволно и тя бързаше да се намеси и да ме предпази от грешка по най-деликатния начин.

Грай бе най-добрата ми приятелка в игрите. Понякога се случваше да си намерим белята. Като например когато изпуснахме кокошките. Грай твърдеше, че можела да научи пилетата на разни номера — да вървят по права линия, да прескачат протегнат пръст. „Нали това ми е дарбата!?“ — заяви надуто. Трябва да сме били на шест или на седем. Влязохме при пилетата, приклещихме няколко в ъгъла и се опитахме да ги научим да изпълняват заповеди, но забравихме вратата отворена и всички кокошки и пилета избягаха в гората. Наизлязоха сума ти хора и ги погнаха, опитваха се да ги приберат. Парн, която единствена би могла да го направи с дарбата си, бе отишла на лов. Ако някой бе доволен от нас в онзи ден, трябва да са били лисиците. Грай се чувстваше страшно виновна, тъй като тя отговаряше за домашните птици. Плака, както никога не я бях виждал да плаче. Обикаля гората цял ден и на следващия и викаше пиленцата: „Зрънчо! Малчо! Снежчо! Перльо!“. Гласът й бе изтънял и уплашен.