Читать «Дарби» онлайн - страница 17

За хората от Низините нашите планински земи са прокълнато, забравено място, което са загърбили много отдавна. Те не знаят нищичко за нас. Ако бяха войнолюбиви, щяха да пращат от време на време по някоя неголяма армия, за да прочисти тези досадни останки от миналото, но Бендраман и Урдайл са земи на търговци, фермери, книжници и жреци — не на войници. Ето защо предпочитат да обърнат гръб на планините и да ги забравят. Дори в Дънет, казваше майка ми, мнозина вече не вярвали в приказките за мъжете от Карантаг — за страховитите орди, които се спускат в градовете от платата, чудовища на коне, магьосници, които могат да запалят житата в полетата с едно махване на ръка и да парализират с поглед цели армии. Това било много отдавна, „когато царувал Къмбело“. Нищо такова не се случва в наши дни. Казали й, че жителите на Дънет дори изкупували гъсто мляко от планинците, преди да настъпи големият мор по животните. Заедно с него дошла и сиромашията. Горе в планините сега имало само бедни пастири, овчари и фермери, които едва свързвали двата края върху каменистата земя.

Така постепенно майка ми узнала истината, или поне част от нея.

Но според нея има много истини, поне толкова, колкото са историите за тях.

Сигурно затова всички истории, които ни разказваше, когато бяхме малки, се случваха във времето, „когато царувал Къмбело“. Младите храбри рицари-жреци, които победили дяволите, приели облика на огромни свирепи кучета, страховитите магьосници от Карантаг, говорещата риба, която предупредила за земния трус, просякинята, която имала летяща карета, изкована от лунна светлина — те всичките бяха от времето, когато царувал Къмбело. Останалите истории въобще не бяха приключенски, с изключение на една, онази, в която тя самата излизаше на пазарището. Там се кръстосваха двата разказа, там се срещаха истините.

Историите без приключения бяха по-скоро разкази за спокойния живот в едно средно по големина градче в тих район на Низините. Харесвах ги толкова, колкото и тези с приключения. Все исках да ми разправя за Дерисова вода. Струва ми се, че и тя обичаше да се унася в спомени, вероятно защото понякога й ставаше мъчно за родния дом. Беше чужда сред чужди, колкото и да обичаше семейството си и да бе обичана. Винаги радостна, засмяна, изпълнена с живот, енергична — но зная, че най-хубавите й мигове бяха, когато се сгушваше под завивките с мен и започваше някой безкраен разказ за Дерисова вода. За това как със сестрите й надничали тайно, докато баща им навличал всички корсети, подплати и наметала на жрец-магистрат и как куцукал неуверено с обувките с високи токове, за да изглежда по-висок от останалите, и как после се смалявал отново, веднага щом ги изхлузел. Разказваше как излизали със семейни приятели на разходка с лодка, спускали се по Тронд чак до устието, където реката се вливала в морето. Разказваше ми и за морето. За това например, че вкаменените черупки, които намираме в каменоломната и използваме за игра, някога са били на морски обитатели и са били сияещи и невероятно красиви.