Читать «Дарби» онлайн - страница 13

Урсула Ле Гуин

От седемдесет години никой не бил нахлувал в Низините.

Фермерите носели дебели кожени елеци и бронзови шлемове, копия, тояги и дълги кинжали, в случай че се наложи да се пусне нечия кръвчица. Хората от нашия род пък били издокарани с черни вълнени фустанели и къси палта, босоноги и гологлави, с разпуснати или вързани на топка отзад дълги коси. Нямали други оръжия освен ловни ножове — и очите си.

— Когато видях каква сме сила — продължи Канок, — ми се дощя да идем да откраднем коне от Морганови. Защото колкото и страховито да изглеждахме, конете ни хич ги нямаше. Аз яздех Крал. — Крал беше бащата на Пъстра, едър червеникав кон, едва си го спомнях. — Тернок обаче беше на една впрегатна кобила с увиснала бърна, а Балто яздеше някакво полусляпо дръгливо пони. Имахме и няколко мулета — водехме ги на въжета, за да натоварим на тях плячката.

Той се разсмя. Винаги се развеселяваше, когато разправяше разни истории. Представих си малкия им отряд: навъсените младежи с блеснали въодушевено очи се спускат на върволица по каменистите пътеки през прохода, слизат в света, който се простира в подножието на планините. Зад тях се издига връх Айрн — виждат го всеки път, когато извръщат очи назад — и Барик с неговите сивкави острозъбести канари, и над всичко това белоснежният исполински Карантаг.

А отпред — докъдето поглед стига — зелени тревисти хълмове — „зелени като берил“, както казваше баща ми, докато се унасяше в спомени за онези богати, но безлюдни земи.

През първия ден не срещнали никого, нито човек, нито крава или овца, само пъдпъдъци и реещ се в небето сокол. Хората от Низините оставили този пуст район като преграда между владенията си и тези на планинците. Цял ден яздила дружината, но с бавен ход, заради немощното пони на Барто. Чак в късната сутрин на следващия ден зърнали стадо овце и десетина кози из обрамчените с каменни огради хълмове, после далечна ферма и една воденица в някаква тясна речна долина. Пътеката се разширила до коларски път, после станала широк друм, който вървял между разорани ниви, и накрая пред тях изникнали димящите комини и червените покриви на град Дънет, издигнат на огрян от слънцето хълм.

Не зная как си е представял баща ми нападението — внезапен свиреп набег на воини, нахвърлящи се върху изплашените граждани, или внушаваща страх кавалкада по улиците, подсилена от заплахи и намеци за страховитите сили на отряда. Каквото и да си е мислел, когато стигнали, влезли в града, но не в галоп, не с крясъци и размахани оръжия, а спокойно, в добър боен ред. Почти незабелязано се смесили с тълпите, стадата добитък и конете и каруците, прииждащи заради пазарния ден, и скоро стигнали централния площад и пазарището, а там някой се сетил какви са и хората започнали да викат; „Планинци! Магьосници!“ Едни побягнали извън града, други се залостили в къщите, търговците се хвърлили да прибират стоката си, настъпила паника и се възцарила страшна бъркотия, преобръщали се сергии, хора и животни се оплитали в чергилата, изплашени коне подскачали и цвилели, мучали крави, а каспромантските фермери подсилвали гюрултията, като размахвали оръжия и надавали бойни викове. И тогава Канок се провикнал, но не към гражданите, а към хората си, и ги заплашил, че ако не се усмирят, той ще го направи със силата си. Накарал ги да се струпат около него и те се приближили неохотно, защото вече били награбили плячка — един бил отмъкнал копринен шал, друг бакърено котле.