Читать «Дарби» онлайн - страница 11

Първия път, когато Канок ми разказа тази история, не уточни как се е ослепил Кадард. Бях твърде малък, прекалено объркан и изплашен от чутото, за да го попитам или да си обясня сам. По-късно, когато пораснах, попитах дали Кадард е използвал нож. Не, отвърна Канок. Използвал дарбата си, за да развали своята дарба.

Между вещите на Семедан имало и стъклено огледало в сребърна рамка, във формата на скачаща сьомга. Търговците, които идват от Дънет или Данер, за да купуват добитък и вълна, носят понякога със себе си подобни вещи и украшения. В първата година от брака им Кадард разменил един бял вол за огледалото, за да зарадва младата си жена. Сега го взел и погледнал в него. Видял очите си. С ръка, дъх и воля ги поразил. Огледалото се строшило, а той ослепял.

Никой не му търсил отговорност за убийството на жена му и момичето. Макар и сляп, той продължил да бъде брантор на Каспромант и обучил сина си Канок да владее силата. После Канок станал брантор, а Кадард Слепия отишъл в планинските ферми и прекарал остатъка от дните си сред пастирите.

Никак не харесах тази тъжна и малко страшна история. Първия път, когато я чух, побързах да я прогоня от ума си. Харесваше ми само първата част, за момчето с могъщата дарба, което можело да изплаши дори собствената си майка, и за храбрия юноша, прокудил врага и спасил владенията си. Когато излизах сам сред хълмовете, винаги си представях, че съм Кадард Силното око. Стотици пъти предизвиквах изплашените планинци, за да им обявя: „Аз направих това от цяла миля разстояние!“ — сетне разбивах канарата, зад която се спотайваха, и ги натирвах да си вървят. Спомнях си как баща ми бе нагласил лявата ми ръка и опитвах отново и отново да повторя жеста и думите, втренчил поглед в някой камък, но все не можех да си спомня точното заклинание, което бе произнесъл. „С дъх, не с глас“ — бе казал той. Имах усещането, че е на върха на езика ми, че трепти върху устните ми, но не сполучвах да го оформя. Отказвах се всеки път, когато стигах до тази част. Сетне, изгубил търпение, издавах някакъв безсъдържателен звук и си представях как камъкът помръдва и се разпада на малки парчета, а планинците треперят пред мен, докато им казвам: „Имам силни очи“.

Понякога доближавах камъка и си въобразявах, че виждам някое и друго отчупено парче, или пукнатина, които ги е нямало преди.

Омръзнеше ли ми да съм Кадард Силното око, се превръщах в някое от момчетата, които бе дал на планинците. Измъквах им се с някой хитроумен и лукав ход, отървавах се от преследвачите си или ги отвеждах в затънтено място, което не познаваха добре, а после се прибирах в Каспромант. Не си задавах въпроса защо ще иска един слуга да напусне Тибромант и да се върна в бедния Каспромант. Това ми се струваше напълно обяснимо — малко момче, което иска да се върне у дома. Нашите селяни и пастири живееха добре и това, което ги задържаше във владението, не бе силата, която притежаваше бранторът. Напротив, тази сила ги пазеше. Страхуваха се от това, което не познаваха, и навярно по тази причина не напускаха домовете си. Ала аз знаех къде ще ида, ако бъда отвлечен от врагове и после избягам. Знаех, че няма друго място в Предпланинието и на целия свят, за който ми бе разказвала майка ми, което да обичам така, както обичах голите хълмове и редките горички, скалите и мочурливите долини на Каспромант. И сега мисля така.