Читать «Грамада (Поема из шопския живот)» онлайн - страница 4

— „Ще да го убия!“

— „Недей, либе! Татко ми е!“

Пушката изпука.

— „Бягай, бягай, отърви се!

Аз ще умра тука!“

— „Постой, вещице проклета!

Де го, де го оня?“

Викна Цеко лют, запенен

И скокна от коня.

„Чакай сега да ти кажа,

Дъще поразена!

Аз дойдох със сватбари

Тука да те жена!“

Той налетя въз щерка си,

Руса й коса дръпа,

Търка й снага с бича удря,

На гърди й стъпа.

— „Де го сега бунтовникът?

Гонете го, дръжте!

А ти хайде назад дома,

Хайде, вярна дъще!

Там ви чака и двама ви

Сватба и венчило:

Тебе турско ратакинство,

Мъжът ти бесило!“

И кмет Цеко пак възседна,

Бодна гневно коня

И пред себе си разплакана

Цена с бич подгоня.

След ден той я в град изпрати

Да слуша Холита,

И писмо, че Камен ходи

По гори комита.

И тъй Цеко зли прокуди

Тез души, що любят,

Да се скитат, да се мъчат,

Доде се погубят.

Скоро село потрепера

От хобер злосмутен:

Цена станала туркиня,

А Камен хайдутин.

* * *

Зажалиха селяните,

И млади и стари,

Момите ги, сичките,

Зла слана попари.

Окаяха горко Цена

И съдба й клета,

Окаяха, па простиха,

И проклеха кмета.

И за Камена жалее

Дружина му млада;

Тъжи старата му майка,

Тъжи и пропада.

Не понесе в старини си

Тоз срам, тез теглила,

Да й рекат людски хора:

„Хайдутин родила.“

И умря тя, и заглъхна

Къщата й вета;

Намразиха още повеч

Селяните кмета.

— „В Цека бяс влезнал е“, думат

Старците изкусни, —

„За греха му Бог въз нази

Огън ще да пусне.“

Три месеца дъжд не капна,

Стана страшна суша,

В черковата, по кръчмите

Глух ропот се слуша.

Всуе дважди по полето

На литий изскачат

И заляни пеперуди

В улиците скачат.

Слънце пали. Никой облак

По небе не бега,

Сеитбите изгори ги

Тая люта жега.

Води, реки пресъхнаха,

Жито се не мели;

Ето вече булгур само

Ядат две недели!

Всички казват: глад ще стане,

Скъпия голяма.

А от небе капка влажна

Няма се, та няма.

Мръщя се, поглеждат криво

Селяните Цека,

И поп Михо, кат се кръсти,

Казва им полека:

— „Не е край: таз поразия

Цеко я довлече:

Тоя човек чедото си

На дявола врече.

Той с поганци яде, пие

И със тях братува,

Всички теглим, нази мъчат —

Той само добрува.

Покрай него сички ние

Ще умреме гладни,

Суша да не бе станала,

Град щеше да падне!“

Злоба дига, дето мине

Цеко и се мерне,

Нещата страшни си нашепват

Баби суеверни.

Едни казват, че той ближал

С турците през пости,

Други думат, че му ходят

Дяволи на гости.

Змия да бе, Те я биха

С камъни пребили,

Вещица да беше, жива

Би я изгорили.

Ала Цеку що да сторят?

Те са всички слаби…

Той е силен и със турци

Бий, мъчи и граби.

Свикаха се селяните

В кръчмата на Желя —

Това беше после отпуск,

Във света неделя…

Беше там поп Михо стари

Със своите ближни,

Тимо Стамболлият, още

Анито стогодишни,

Старец в книгите изкусен,

(По-учен от попът:

И днес сички за съвети

На врата му хлопат);

Още — Ангел Двата — Гласа,

Питроп и старея,

Даскал Куздо, псалт черковен —

Бил при Доротея;

Там бе още Видул Влахът,

Пристигнал от скоро,

Кузман Колин и до него —

Ганчо Зелен Горо.

Здрав юнак, висок та жиляст,

Със гърди космати.

Силата му, храбростта му

Де не са познати?

С дясна ръка мигом сваля

Четирима мъже,

Пушката му далеч бие,

Никога не лъже.

Казват, че той друг път ходял

С Минча Воевода,

Всички планини познавал,

Живял на свобода;

И че лани по Петровден,