Читать «Грамада (Поема из шопския живот)» онлайн - страница 2

На извора я запитва,

На хорото следва,

А тя нищо не отвръща,

Бегом го погледва.

Тежко става на сърце му,

Ще му се да плаче,

Момите го пък задяват,

Че тя го не рачи…

Кахъри се като гледа,

Майчица му стара:

— „Не грижи се, синко мили,

Туй ще се прекара.

Цена щерка е богатска,

Прилика не е ти.

Здраве да е, има йоще

Моми по-напети.

Злиби ти друга, синко,

Дето да те либи,

Ти невеста избери си

Из нашите колиби.“

— „Друга, мале, как да либя?

Сърце ми е тамо…

Ох, недей ме, остави ме,

Мъчно ми е, мамо.“

Ходи, лута се замислен,

Нищо го не радва,

Младостта му, силата му,

Губи се, пропадва.

Иска му се да изкаже

Колко той страдае,

Да се сърди, да се плаче,

Но кому — не знае.

Пред другарите не смее,

Бяга от момите…

Една вечер късно среща

Цена под върбите.

Той я фаща за ръката

И смутен попита:

— „Що ме, Цено, ти забрави?

Що ми си сърдита?

Що ме вече не обичаш?

Имот ли че нямам?

Зарад тебе, Цено мила,

Целий свят превземам!

Или имаш друго либе?

Истина ли, Цено?

Та сърцето ти станало

Толкова студено?“

— „Ох, Камене, фани вяра:

Не ти съм сърдита,

Нито друго либе имам, —

На злато съм сита.

Ами татко ми не дава

С теб да се намеря,

И се люто той заканя, —

Сякога треперя!“

— „Какво думаш, Цено? Тъй ли?

Не съм бил измамен!?

Да бягаме с тебе двама!“

Извика млад Камен.

— „Да бягаме!“ рече Цена,

С бузи запламтели,

Па притисна го до гърди

Млади, затуптели.

— „Да бягаме!“ шушне Камен,

„Зад гори, далеко…

Аз съм юнак, ще те нося,

Ти си пиле леко!“

Сгласиха се, заклеха се

И двамата млади:

Утре вечер от туй място —

На-прек, през ливади…

Де ще идат? Що ще правят

По людска чужбина,

Непознати и бездомни,

Без свой, без роднина?

Те не мислят, те треперат,

Те не питат: дека?

Стига само да са двама,

И далеч от Цека.

Върнаха се за вечеря

Смутени, честити,

Цена не смей да погледне

Татка си в очите.

Страх я омисъл в сърце му

Тя да не възбуди,

В устата си троха хлебец

Не можа да гуди!

След вечеря три метаня

Тя стори и ляга…

Цяла нощ сънува, мисли,

Че с Камена бяга.

Утринта премени скъпи

Тя скритом прибира,

Вечер хладен мудно иде,

Сърце и премира.

Тя изглежда за път сетен

Тези гори, долини,

Дето е минала толокоз

Хубави години;

Де оставя свойта рода

И дружки си драги,

Извори, хора, седеники

И спомени благи.

И й се чини, че ги гледа

Първи път тогава…

С бащини си дом, огнище

Тихом се прощава.

Кога Камен туй обади

На своята майка,

Тя набърчи чело старо

И горко завайка:

— „Какво казваш ти — да бягаш?

А бре синко, мама!

Ти не знайш ли Цеко кой е?

Че връщане няма?

Ти оставяш мене стара.

Кой ли ще да рачи

Да ме гледа? Кога умра

Кой ще ме оплачи?“

А пък Камен люто мисли,

Нищо не отвръща,

И сълзи си да не рукнат

Той едва преглъща.

Майчини го думи мъчат —

Те са прави думи —

И му падат на сърцето

Тежки, кат куршуми.

Мило му е, страшно му е,

Съвестта го бори,

Кат оногоз, дето иска

Убийство да стори.

Но спомни си той за Цена!

Тя го сега чака

Под върбите и се чуди

Защо той протака!

Тя ще мисли, че той с нея

Безбожно играл е,

Ил че майка си за нея

Не смей да прежали.

Срам го фана. Той не знаял,

Че бил с душа слаба!

Бащин нож втикна на пояс

И пушката грабна!

— „По тоз час да се намерим

С Цена сме думали!

Дай ръката да целувам,

Па прощавай, мале!“