Читать «Още един скандал» онлайн - страница 152

Гейбриъл рухна върху нея. Тя го улови в прегръдката си и бавно се свлече на колене под тежестта му.

Куршумът го беше уцелил. Мили боже, Гейбриъл бе прострелян.

— Гейбриъл! — Мадлин сви колене и го положи в скута си, мъчейки се да не го изпусне в калта. — Гейбриъл! — Тя притисна ръка към гърдите му и усети дишането му. Той беше жив. Но… Мадлин опипа гърба му и откри раната — малка и ужасна — на дясната плешка. Ръката й се оцапа с кръв, която дъждът скоро отми. — Моля те, Гейбриъл!

Той раздвижи устни.

Мадлин сведе ухо до устните му.

— Какво има? Кажи ми.

— Спри да ми крещиш — бавно изрече той. — Добре… съм.

— Не ти крещя. — Мадлин се изправи. — А и ти не си добре.

— Можеше да е по-зле. — Гейбриъл отвори очи и се взря в сивото буреносно небе. — Можеше да вали.

Мадлин нежно махна шалчето от врата му.

— Не си забавен. — Но поне говореше. И поне щеше да живее — ако успееше да спре това кървене.

— А чувството ти за хумор къде остана? — Той с усилие си пое дъх. — Уби ли го?

Дори не се налагаше да погледне тялото, простряно в храстите.

— О, да.

— Такова е моето момиче. — Гейбриъл мъчително си поемаше дъх. — И аз бих убил за теб.

— Вече го направи.

— Бих дал живота си за теб.

— Да не си… посмял! — Мадлин здраво затегна шалчето около раненото му рамо. — Да не си посмял! — Тя се огледа. Имаше нужда от помощ, а наоколо нямаше никой.

— Дяволите го взели Макалистър! Един път да копнея за присъствието му, и него да го няма!

Гейбриъл се изсмя хрипливо.

— Ще успееш ли да се качиш в кабриолета с моя помощ?

— С твоя помощ. — Присвитите му очи бяха извори на болката. — Остани с мен.

— Разбира се, че ще остана с теб.

— Завинаги.

— Завинаги. — Глупавите сълзи напираха в очите й. — А завинаги е адски много време, но за да видиш колко трябва да оживееш.

— Такова е моето момиче. — Той се усмихна и бавно повдигна ръка, за да отметне влажните кичури от лицето й. — Прощаваш ли ми, задето те заложих? И загубих?

— Разбирах смисъла на действията ти. — За какви глупости се тревожеше този мъж, при положение, че и двамата имаха сблъсък със смъртта, а той бе полегнал на калния път с огнестрелна рана в рамото си.

— Въобще не ми пука за разбирането ти. Искам прошка.

— Прощавам ти!

Той я дръпна за косата към себе си и се взря в очите й.

— Мади, обичам те.

Тя изпсува, когато видя как червената кръв се процежда през финия бял лен.

— Значи ли това, че не ме обичаш?

— Обожавам те. Обичам те. — Тя откъсна лента от колана си и я завърза върху шалчето. — И много ще се развълнувам, че чувствата ми са споделени — когато се озовеш върху легло, а някой доктор вади куршума от рамото ти.

— Значи и ти ме обичаш.

— Щеше й се да му каже да млъква, да си пести дъха, но точно сега помежду им не биваше да съществува нищо недоизказано.

— Винаги съм те обичала. Мислиш ли, че щях да правя онова… с теб… ако не те обичах?

— Какво ли е „онова“? — Гейбриъл малко заваляше думите, но пак се усмихваше.

— Ще ти покажа, когато се пооправиш.

— Ще оздравея бързо.

— Дано. — Мадлин не можеше да устои по-дълго. Наведе се и впи устни в неговите. И двамата бяха мокри и кални, но устните му бяха топли и плътни — и изпълнени с живот.