Читать «Велосипедистът от Бевърли Хилз» онлайн - страница 5

Това вероятно бе не от друго, а от настройването на апарата на вътрешния слух, който се мъчи да преодолее частичната си глухота, или просто от самото движение на кръвта в главата ми, когато за момент се задръсти някоя малка, но важна вена, в някоя малка, но важна област. Може и да е било нещо друго, което не мога да определя. Но каквото и да бе то, от време на време и не само преди заспиване чувах (и усещах) в главата си някакво движение като гмурване, преобръщане и натоварване, което възприемах като полета на някакво огромно крило и то сякаш бръсва душата ми. Когато забелязах това за пръв път, смразих се от ужас, защото реших, че е крилото на смъртта. Едно момче на тази възраст е склонно да тълкува така подобно усещане. Доста по-късно свикнах с него и го смятах за нещо не по-странно от постоянното събиране на слюнки в гърлото си.

С вътрешния си слух съм чувал и други неща. Споменах вече музиката, която се появяваше у мен. По този въпрос мога да кажа още нещо. Както си карах велосипеда, музиката почваше да се разнася в мен. Доколкото мога да я опиша, бе оркестрова музика. Често се вмъкваше и клавир, но цялостно музиката звучеше като изпълнение на голям оркестър, превърнал се в един инструмент. Музиката имаше забележителна форма, огромна акумулираща сила и страст от висок порядък — страстта, която се обуздава и отрича — човешките обстоятелства, от които знаем, че колективната страст достига най-лесно индивидуалното тяло и душа. Въпреки че само аз чувах тази музика, ценях я дълбоко и много се гордеех с нея.

Едновременно слушах музиката и я творях, или поне така ми се струваше. Тя действително се появяваше в мен и това ставаше, докато извършвах друга, не така забележителна работа — докато разнасях или приемах телеграми. Макар и тъй беззвучна, тази музика бе винаги величествено изживяване. Докато музиката се разнасяше у мен, чудех се каква форма ще приеме, как ще продължи по-нататък и как ще завърши. Музиката обикновено клонеше към края, когато слизах от велосипеда и това, струва ми се, е съвсем разбираемо, но не винаги бе така. Често едно нещо, една тоналност на музиката или едно измерение на спомена или вътрешния опит, продължаваше непрекъснато през деня, прехвърляше се и във вечерта, нощта и съня. На сутринта обаче то изчезваше и аз го забравях. Забравях, казвам, но само в подробностите, а не и в същността. Когато се отдавах активно на музиката и засвирвах с уста, тъй както я чувам, това не спираше оркестъра. Но щом настанеше време да сляза от велосипеда и да отида сред хората — да разнеса или приема телеграми, — музиката изчезваше от вътрешния ми слух, несъмнено защото сега вече външният ми слух възприемаше други шумове. Но продължавах да свирукам и когато съм сред хората, в службата ми, в консервната фабрика или в самата телеграфна компания. Свирукането ми дразнеше някои хора. Веднъж жената на собственика на телеграфната компания се оплака от това на съпруга си, който ме извика настрана и с известно неудобство ме помоли да не си подсвирквам, докато съм в службата. Молбата му ме учуди по две причини: първо, защото не съзнавах, че си подсвирквам, и, второ, защото не си и представях, че може някому да пречи. Но дребните душици често негодуват срещу гениите и ако светът бе такова място, всички гении щяха да бъдат презирани като самотници и ексцентрици.