Читать «Велосипедистът от Бевърли Хилз» онлайн

Изминал съм с моя кадилак над сто хиляди мили, обиколил съм цялата страна, прекосявал съм я от Тихия до Атлантическия океан и обратно. Но пътувал ли съм вечер, то винаги е било в самота, отчаяние, скръб и други състояния, съпровождащи края. Защото един край загатва друг, а краят на деня подсказва края на живота, особено ако си на път. Краят на живота припомня за грешките в него и на човек му се дощява да е знаел повече.

Почти винаги пътувам сам. Това е едно от предимствата на автомобилиста. Някои пътувания са като любовни приключения, затова трябва да са лични. Човек е влюбен в толкова много неща, пръснати в безреда по цялата страна. Качва се на колата и се запътва към тях, за да ги срещне отново и никого не желае да има край себе си. Човек може да е влюбен в улици, села и градове; в железопътни линии, телеграфни стълбове, къщи, веранди, поляни. И може да тръгне да търси ново подреждане и систематизиране на всички тези неща и на хората в тях.

По този начин автомобилът на човек става нещо като запазеното му място в църквата, само че в храма на света. Затова съм се ядосвал винаги, когато колата ми отказва да работи, както съм очаквал. Подобни неуспехи изглеждат като провал на собствената ми душа в търсенето на истината. Бих могъл да я търся и по всякакъв друг начин, но автомобилът придава на търсенето простор и дълбочина. Истината не е в пейзажа, но пък не е и извън него. Моята кола е различна от която и да било друга кола на света. Тя е моята кола и е като самия мен.

Преди да навърша шестнайсет години, съм имал много велосипеди. Нямам представа какво е станало с тях. Спомням си обаче, тъй безмилостно ги яздех, че вечно се повреждаха. Спиците на колелата постоянно се отпускаха и колелата се разцентроваха. Често се късаха веригите. Натисках кормилото тъй силно при рязкото потегляне, при спринтовете и на острите завои, че то се разхлабваше и трябваше непрекъснато да го подтягам. Но най-важното, когато става дума за моите велосипеди, бе начинът, по който карах, мислите, които ми хрумваха, и музиката, която звучеше в мен.

Преди всичко, купувах си велосипедите винаги от втора ръка. Бяха солидни, устойчиви, скоростни и практични. Яздех бързо и стилно. Чрез колоезденето съм открил много неща за стила. Стила на писане, имам предвид. И стила във всяко нещо. Никога не съм яздел за развлечение. Карах, за да стигна донякъде и това съвсем не означава от дома ми на Сан Бенито във Фресно до Народната библиотека. Това означава, че яздех, за да се добера до някъде самият аз. Не го правех просто тъй, за да се мотая. Понякога след цял ден усилено каране си отпочивах на него по пътя за дома, за вечеря и сън. Плъзвах се леко наляво на седлото, въртях педалите само с левия крак, а другия подгъвах на рамката, като оставях велосипеда да криволичи наляво-надясно. И ето какъв стил усвоих — да се движа и при това бързо. Научих се да усещам как се движа, как се държи велосипедът ми, къде се намирам, къде ще стигна скоро и къде по всяка вероятност ще се окажа в края на краищата.