Читать «Велосипедистът от Бевърли Хилз» онлайн - страница 21

Забравил съм името на лозята край Сейнджър, помня само, че беше испанско. Ла Палома ли беше? Мисля, че е така. Но не помня точно. Чувал съм само да разправят.

Започнах да живея истински в приюта Фред Финч в Оукланд, Калифорния. Сбогувах се с майка си и започнах. Започнах да мисля, да разсъждавам, да се интересувам за какво е всичко. Преди тази раздяла нямах причина да забелязвам или да запомням нещата. Бях забелязвал и запомнял случайно, но сега почнах да помня и забелязвам, защото исках да разбера кой съм, към какво принадлежа и какво ще излезе от мен. Аз бях син на баща си, но той бе мъртъв. Бях син на майка си, но тя си бе отишла. Бях брат на Хенри, но той бе в друго отделение на приюта, отделението за момчета над шест години. Бях брат на Козет и Забел, но те бяха в отделението за момичета. Все пак поне и четиримата бяхме заедно в един и същ приют. Казваха ми Уили. Не знаех второто си име, въпреки че го бях чувал. Тогава не си спомнях със сигурност дали това име е моето. Нямах и понятие от националност и религия.

За своето отделение знаех само едно: бях там с пет-шест други момченца и възпитателката ни се казваше мисиз Уинчестър.

Нощем две-три момченца се размърдваха в креватчетата си и се разплакваха, като се мъчеха да скрият това от другите, защото се смяташе срамно да плачеш или да си подмокриш постелята. В тъмната стая останалите, които не плачеха, си говореха помежду си. Смееха се на мисиз Уинчестър и на ревльовците. От време на време ревльовците не искаха да говорят с другите, мислеха си, че по този начин плачът им няма да се забележи. Замираха за малко неподвижни и мълчаливи и после отново почваха да се въртят и избухваха в плач. Най-сетне всички се укротяваха и заспиваха.

Кой бях аз? Бях едно от момчетата в отделението за малките. На какво принадлежах? Не зная, но мисля, че нямах нищо общо с мястото, на което се намирах. Какво трябваше да правя? Трябваше да се подчинявам на правилника, трябваше да се науча да се обличам сам, да си връзвам връзките на обувките и да вярвам в приказките за бога.

Виждах брат си всеки ден, но той живееше по друг начин, макар и на същото място. Питах го къде е мама и той ми отвръщаше, че е в Сан Франциско и работи в едно семейство като слугиня. Питах го кога ще я видим отново и той ми отговаряше, че не знае. Питах го дали му харесва това място, отговаряше ми, че го мрази.

Всеки тук мразеше това място. Защото не беше дом, това е всичко.

Един неделен ден майка ми дойде от Сан Франциско с пълна кошница сандвичи и отидохме на пикник. Седяхме на тревата и тя ни раздаваше сандвичите, а ние всички дъвчехме и приказвахме. Нейният английски беше лош, но тя можеше да говори тъй, че да я разбират. С най-голямата ми сестра Козет, която тогава бе дванайсетгодишна, говореше на арменски. Не разбирах какво си говорят.