Читать «Велосипедистът от Бевърли Хилз» онлайн - страница 18

Продължихме си работата и скоро всеки от нас имаше почти пълен джоб с монети. После отидохме в магазина и похарчихме част от тях за бонбони и други желани неща.

Като се стъмни, решихме, че за днес е достатъчно и можем да се прибираме. Като наближихме приюта, заварихме страшна бъркотия, защото сметнали, че сме се загубили, откраднали са ни или сме избягали.

Предадохме парите, но не получихме благодарности.

Известно време мислехме, че ще се наложи да минем без вечеря, след като не сме дошли навреме и всички вече са яли, но накрая готвачът ни донесе по една чиния и ние седнахме мълчаливо да ядем в празната столова.

Години по-късно реших да напиша пиеса. Написах я и я нарекох Подземният цирк. В тази пиеса едно малко момче е задържано в училище след часовете, защото си мечтаело. Учителката му задава разни задачи.

— Виж сега, ако едно момче има пет ябълки и раздаде две, колко ябълки му остават?

— А какви са били ябълките? — пита момчето. Учителката говорила с директора за това. А директорът я посъветвал:

— Оставете го и той да ви задава въпроси.

Тогава момчето почва да задава въпроси, измежду които е и следният:

— Какво е улица?

Това беше през 1935 година. Бях за втори път през живота си в Ню Йорк, двайсет и седем годишен. Имах публикувана книга с къси разкази. Бях известен. Вече две години бях известен. Преди публикуването на „Дръзкият младеж на летящия трапец“ в „Стори Магазин“ също бях известен, но не като писател. Бях известен като самия аз. Няколко дни след публикуването на разказа станах известен и като писател. Колко известен може да бъде човек? И каква е ползата от това?

Все пак не бих пренебрегнал славата си. Постигнах я, извоювах я и сега й се радвам. Името ми е познато на милиони непознати за мен и ми е приятно, че е така. Срещал съм хиляди хора, които не бих срещнал, ако не бях известен, и това също ми е приятно. Писането ми е небрежно, но като цяло е нещо хубаво, нещо, което е част от самия мен, нещо, което никой друг писател не притежава.

Какво е това нещо?

Това е любовта към улиците. Любовта към нашия свят и нашия живот, който накрая за всекиго от нас остарява и се разрушава, за който всеки съжалява или трябва да се срамува.

Нашият уют са улиците, пътят, който избираме, времето, което прекарваме там, другите странници, които срещаме в светлината на деня, в електрическото осветление на нощта, във вятъра, в дъжда, в снега — суровите, сиви улици, където живеем и започваме всичко, където ослепяваме или проглеждаме.

Веднъж на път за в къщи от училище Секуоя в Оукланд, където учех в първи клас, чух едно момче да плаче. Беше на моя възраст и някой от семейството му бе починал, може би майка му или баща му. Момчето стоеше на верандата. Пред къщата бе спряла катафалка. Аз стоях сам на улицата, а на верандата стоеше момчето — само. Чувах го да плаче. Видях мъжете да изнасят ковчег от къщата, да пресичат верандата, после да слизат по стълбите. Момчето ги последва, облечено в най-новите си дрехи. Мъжете плъзнаха ковчега в катафалката. В сърцето си се разплаках за умрелия непознат, тъй както плачеше момчето.