Читать «Велосипедистът от Бевърли Хилз» онлайн - страница 10

Реших много отрано да обичам рода си и да виждам във всеки от членовете му нещо неповторимо и скъпоценно, независимо от очевидността на жалките и неприятни неща. Не мисля, че когато съм писал за тях, някога съм лъгал — просто спирах вниманието си на нещата, които ценя и предпочитам, и избягвах онези, към които не изпитвам добри чувства и снизходителност. В края на краищата писателят си създава семейството, нацията, културата и дори собствената стойност и мисля, че аз най-сполучливо от всеки друг от рода Сароян съм го създал, което личи в цялото ми творчество и особено в малката книжка, наречена „Казвам се Арам“¹.

Ако ми бяха предложили сам да си избера име, мисля, че бих избрал Арам. Юношеските и младежките години на вуйчо ми Арам ми бяха направили силно впечатление, обожавах го за неговата енергичност и хумора му, пък и самото име вървеше със Сароян. Двете доста добре си подхождаха. Дълго време Арам е било любимо арменско име. По различни арменски вестници, списания и книги съм намирал героични рисунки на множество арменци, които са носели името Арам, и обичам всичките недостоверни легенди, които свързвах с това име.

На Арам от книгата ми „Казвам се Арам“, дадох фамилията Гарогланян — това е било моминското име на баба ми Люси, докато, единайсетгодишна, се омъжила за Минас Сароян. Той бил тогава двайсет и една-две годишен. Кръстих сина си Арам, защото бях свикнал с това име като със свое собствено и понеже бе твърде късно аз да се нарека така, исках поне той да го носи.

Имаше обаче в живота ми време, когато не можех да понасям рода си и името Сароян.

Мислил съм да избягам от къщи. Мислил съм да си сменя името. Мислил съм и да се оженя възможно най-рано, за да си създам сам семейство със свое собствено име. Тези тревожни хрумвания ме обхванаха, като бях осем-деветгодишен и продължиха до деветнайсет-двайсетгодишна възраст, но с течение на времето ме вълнуваха все по-малко и след като навърших трийсет, а после и четирийсет години, вече ги смятах за глупост.

Стана ми ясно, че от промяната на обстоятелствата и на името аз самият няма да се променя. Обстоятелствата ще бъдат различни, името ще бъде друго, но аз ще си остана същият, какъвто съм. Същите ще си останат и препятствията по пътя да стана това, което искам да съм. Никога през живота си не съм помислял да се отрека от националността си. Когато понякога семейството ми ме дразнеше, дощявало ми се е да се отърва от тях веднаж за винаги, но това чувство никога не се е задържало много дълго.

Веднъж, като продавахме заедно „Фресно Ивнинг Хералд“, братовчед ми Хаиг Сароян каза на Джордж Риекас, че той, Хаиг, е американец. Аз му казах, че ние всички сме американци, но че Риекас се интересува от националността на семейството на Хаиг, което беше арменско. Хаиг отвърна: „Не, моята националност не е арменска. Снощи се скарахме с татко и аз избягах от къщи.“ Няколко дни по-късно той обаче ми каза, че неговата националност отново е арменска — сдобрил се с баща си.