Читать «Да вярваш в чудеса» онлайн - страница 23

Човекът, който управляваше това чудо на техниката, се оказа далеч по-страшен дори от неуправляемата машина, хванала в плен подскачащите деца. На главата му стърчеше филцова шапка, напоена от край до край с потта на безброй години. Брадата му беше чорлава и четинеста, а лицето му обгоряло почти до кафяво и сбръчкано от безжалостните слънчеви лъчи. Изглеждаше нисък, но широкоплещест и як. И той, и децата бяха облечени в парцаливи дрипи.

Тракторът вече връхлиташе върху хъдсъна. Оз закри очи, останал без сили дори да извика. Но Лу изпищя, виждайки как машината наближава стремглаво.

Делови и спокоен, Хич Не успя някак да се извърне от траекторията на трактора и спря, за да изчака благополучното разминаване. Бяха толкова близо до ръба, че една трета от гумите на хъдсъна се опираше единствено в мразовития планински въздух. Камъчета и бучки пръст политаха в бездната, където вихрите незабавно ги разпръскваха във всички посоки. За момент Лу бе уверена, че ще се сгромолясат, и здраво прегърна Оз, сякаш това можеше да му помогне.

Докато тракторът отминаваше с грохот, човекът отгоре ги зяпна свирепо, после спря поглед върху Хич Не и изрева:

— Тъпа чернил…

За щастие останалото заглъхна сред воя на трактора и възторжените крясъци на увисналото момче. Лу се озърна към Хич Не, който дори и не трепна. Навярно не му бе за пръв път — както едва избегнатата катастрофа, така и ужасната обида.

Сетне раздрънканият цирк отмина като градушка през юли. Хич Не отново подкара напред.

Когато обтегнатите й нерви се поотпуснаха, Лу забеляза как далеч под тях по едната страна на пътя надолу бавно пъпли върволица от камиони, натоварени с въглища, а други, вече разтоварени, бясно се носят насреща им като пчели, устремени към лакомо угощение. На много места планинските склонове бяха разровени чак до скалата, по тях нямаше и следа от пръст и дървета. Лу гледаше как от тия рани на планините изпълзяват вагонетки като черни капки съсирена кръв, за да изсипят товара си в каросериите на камионите.

— Юджин ми е името.

Лу и Оз едновременно завъртяха глави към предната седалка. Младият негър ги наблюдаваше в огледалото.

— Юджин ми е името — повтори той. — Даймънд май го забравя понявга. Ама е добро момче. Мой приятел.

— Здрасти, Юджин — каза Оз. След него и Лу поздрави шофьора.

— Рядко се срещам с хора. Не ме бива много по приказките. Прощавайте.

— Няма нищо, Юджин — каза Лу. — Трудно е да общуваш с непознати.

— Ние с мис Луиза много се радваме, че идвате. Тя е добра жена. Прибра ме, когато си нямах дом. Късметлии сте, че ви е роднина.

— Е, поне това е добре, защото напоследък нямахме много късмет — каза Лу.

— Тя често приказва за вас. И за вашите. Ще се погрижи за майка ви. Мис Луиза знае как да лекува болните.

Оз погледна Лу със съживена надежда, но тя поклати глава.

Изминаха още няколко километра, после Юджин отби по тесен коловоз, обрасъл с все още спяща трева и ограден от буйни храсталаци. Очевидно най-сетне наближаваха целта. Оз и Лу се спогледаха. По лицата им се бореха вълнение, тревога, страх и надежда.