Читать «Да вярваш в чудеса» онлайн - страница 14

Оз гледаше майка си и по лицето му бе изписана мъка, че е загубил безценната верижка заради някакъв си завой на влака.

Лу и Оз седнаха до прозореца и през следващите десетина минути кротко гледаха гаснещото слънце. Когато Оз взе да се върти неспокойно, Лу го попита какво има.

— Мъчно ми е, че оставихме татко сам-самичък.

— Оз, той не е сам.

— Да, ама в онзи сандък беше съвсем сам. А сега става тъмно. Може да се уплаши. Не бива така, Лу.

— Той не е в онзи сандък, а при Господ. Точно сега разговарят и ни гледат отгоре.

Оз извърна очи към небето. Вдигна ръка да помаха, но се поколеба.

— Можеш да му махнеш, Оз. Той е там, горе.

— Да пукнеш, ако лъжеш, на жаба да станеш, нали?

— Точно така. Хайде, помахай му.

Оз размаха ръчичка, после се усмихна блажено.

— Какво има? — попита сестра му.

— Не знам, просто ми стана хубаво. Мислиш ли, че и той ми помаха?

— Разбира се. И Господ също. Нали знаеш какъв е татко, на всички разказва разни истории. Сигурно вече са се сприятелили.

Лу на свой ред размаха ръка и докато пръстите й се плъзгаха по хладното стъкло, за момент се опита да си повярва, че всичко е истина. Беше приятно.

След смъртта на баща им зимата бързо отстъпваше място на пролетта. С всеки ден Лу усещаше липсата му все по-силно като някаква необятна пустота в гърдите й, която растеше с всяко вдишване. Искаше татко й да е жив и здрав. Да е с тях. Но това никога нямаше да се случи. Баща й бе изчезнал завинаги. Чувството беше непоносимо мъчително. Тя погледна небето.

Здравей, татко. Моля те, не ме забравяй, защото и аз никога няма да те забравя. Изрече тия думи само с устни, за да не я чуе Оз. Когато свърши, Лу бе готова да се разплаче, но не можеше да си го позволи пред Оз. Ако заплачеше, най-вероятно и той щеше да стори същото, а започнеше ли веднъж, нямаше да спре, докато е жив.

— Какво значи да си умрял, Лу? — попита Оз, гледайки нощта зад прозореца.

След малко тя каза:

— Ами… мисля, че от една страна значи да не усещаш нищо. Но, от друга страна, да усещаш всичко. И ти е много хубаво. Ако си живял както трябва. Ако не… е, сам знаеш.

— Дяволът ли? — прошепна Оз и при тази ужасна дума по лицето му се изписа страх.

— Не се тревожи за него. Нито пък за татко.

Бавно, сякаш крачка по крачка, Оз завъртя очи към Аманда.

— И мама ли ще умре?

— Всички ще умрем някой ден. — Лу не желаеше да лъже на тази тема дори и заради Оз, но го притисна плътно до себе си. — Хайде да не избързваме. Много неща ни се струпаха.

Докато прегръщаше братчето си, Лу се загледа през прозореца. Нищо не е вечно и тя много добре го знаеше.

5

Бе съвсем ранно утро, когато току-що събудените птици разкършват изтръпналите си криле, над топлата земя се издигат хладни мъгли и слънцето все още е само огнена нишка в небето на изток. През нощта бяха спрели в Ричмънд, където смениха локомотива, после влакът напусна полегатите склонове на долината Шенандоа, където великолепната почва и умереният климат предлагат идеални условия за отглеждане буквално на всичко. Сега наклонът започваше да става все по-стръмен.