Читать «Не бой се от нищо» онлайн - страница 46

10.

Предположих, че е безопасно да се прибера вкъщи, но ще бъде глупаво да се бавя твърде дълго по улиците. След две минути трябваше да бъда в полицейския участък. Щяха да ме чакат най-малко десет минути, после Стивънсън щеше да се досети, че съм го видял с мъжа, който бе откраднал тялото на баща ми.

Дори тогава вероятно нямаше да дойдат да ме търсят вкъщи. Все още не представлявах сериозна заплаха за тях — и едва ли щях да се превърна в такава. Нямах доказателства за нищо от онова, което бях видял.

Въпреки това те, изглежда, бяха склонни да прибягват до крайни мерки, за да предотвратят разобличаването на загадъчния си заговор. Сигурно не искаха да оставят и най-малката работа недовършена, а това означаваше примка около врата ми.

Отключих предната врата и влязох вкъщи. Очаквах, че Орсън ще е във фоайето, но кучето не ме чакаше там. Повиках го, но той не се появи, а ако се приближаваше към мен в мрака, щях да чуя лапите му да тупкат по пода.

Вероятно бе изпаднал в едно от мрачните си настроения. През повечето време беше добър, игрив и дружелюбен и опашката му имаше достатъчно енергия, за да помете всички улици на Мунлайт Бей. Но от време на време светът се стоварваше върху плещите му и Орсън лежеше безжизнен като килим. Очите му бяха отворени, но вторачени в някакъв кучешки спомен или видение отвъд този свят и не издаваше звук, освен по някоя въздишка.

Рядко го намирах в състояние, което, изглежда, беше най-мрачното униние и твърде завладяващо, за да бъде понесено от което и да е куче.

Веднъж седна пред огледалото на вратата на дрешника в спалнята ми и остана вторачен в отражението си в продължение на почти половин час — цяла вечност за съзнанието на едно куче, което обикновено преживява света като поредица от двуминутни чудеса и триминутен ентусиазъм. Не знам какво го привлече към собствения му образ, макар да изключих кучешка суета и обикновена озадаченост. Орсън изглеждаше изпълнен с тъга. Ушите му бяха увиснали, раменете — отпуснати, а опашката — безжизнена. Кълна се, че понякога очите му преливат от сълзи, които едва сдържа.

— Орсън? — извиках аз.

Електрическият ключ, който включваше и изключваше полилея над стълбището, имаше реостат за регулиране на светлината, като повечето ключове в къщата. Завъртях го на минималната светлина, нужна ми да изкача стъпалата.

Орсън не беше на площадката. Не чакаше и в коридора на втория етаж.

Нямаше го и в моята стая.

Приближих се до най-близкото нощно шкафче. От най-горното чекмедже извадих плик, в който държах запас от пари. Имаше само сто и осемдесет долара, но това беше по-добре от нищо. Макар да не знаех за какво биха ми потрябвали, възнамерявах да бъда подготвен, затова прехвърлих цялата сума в един от джобовете на джинсите си.

Докато затварях чекмеджето, забелязах някакъв черен предмет на покривката на леглото. Взех го и се изненадах, когато видях, че наистина е онова, което изглеждаше в тъмното: пистолет.

За пръв път виждах това оръжие.