Читать «Не бой се от нищо» онлайн - страница 33

Отпуснах се на железата.

Усетих неприятен вкус. Устата ми беше толкова суха, че не можех да събера слюнка и да се изплюя.

Нещо ме жегна в дясното слепоочие. Вдигнах ръка към лицето си. Три трънчета се бяха забили в кожата ми. Извадих ги.

По време на бягството ми надолу по хълма ме беше одраскал трънлив розов храст, макар че не си спомнях срещата с него.

Вероятно защото дишах все по-учестено, приятното ухание на рози стана твърде сладникаво и се изостри във воня на гнило. Долових и мириса на лосиона ми — почти толкова силен, както когато се намазах, но сега с тръпчив привкус, защото потта бе променила аромата му.

Обзе ме абсурдното и въпреки това непоклатимо убеждение, че шестимата преследвачи ще ме надушат, сякаш са ловджийски хрътки. За момента бях в безопасност само защото вятърът не духаше срещу тях.

Вкопчих се в оградата и погледнах към върха на хълма. Преследвачите се бяха придвижили от най-високата тераса към следващата.

Шест лъча светлина прорязаха розите. За миг осветени отзад и изкривени от онези ярки всеобхватни мечове, летвите на решетките се извисиха застрашително като костите на заклани дракони.

Градините предоставяха на преследвачите повече скривалища за проучване, отколкото откритите морави горе. Въпреки това мъжете се движеха по-бързо от преди.

Изкатерих оградата и се прехвърлих от другата страна, като внимавах да не закача якето или джинсите си на острите железни шипове. Отвъд се простираха открито пространство, сенчести долини, постепенно извисяващи се редици от осветени от луната хълмове и разпръснати на голямо разстояние един от друг и едва забележими тъмни дъбове.

Дивата трева, избуяла от неотдавнашните зимни дъждове, беше до коленете ми, когато скочих в нея. Долових мириса на зеления сок, който се изля от стръковете, смачкани от обувките ми.

Бях сигурен, че Санди и помощниците му ще претърсят цялото имение, затова побързах да се отдалеча от погребалния дом и хукнах надолу по хълма. Изгарях от нетърпение да изляза извън обсега на фенерчетата им, преди да са стигнали до оградата.

Насочвах се твърде далеч от града, което не беше добре. Нямаше да намеря помощ в дивата пустош. Всяка стъпка на изток беше стъпка към нея, а там бях по-уязвим от останалите хора.

Имах известен късмет заради сезона. Ако лятната жега вече ни бе завладяла, високите треви щяха да бъдат златисти като пшеница и сухи като хартия. Придвижването ми щеше да бъде белязано от ивици стъпкани стръкове.

Надявах се, че все още зелената ливада ще окаже достатъчна съпротива и ще се затвори като пружина след мен, прикривайки факта, че съм минал оттам. Въпреки това един наблюдателен преследвач щеше да ме открие лесно.

На около шейсет метра, в подножието на склона, ливадата отстъпваше пред по-гъсти храсталаци. Бариерата от жилава прерийна трева, висока метър и половина, преливаше в коча билка и огромни туфи иглика.

Бързо преминах през тези растения и навлязох в естествен канал, широк три метра. Тук растителността беше оскъдна, защото една цяла епоха на бури бе оголила гръбнака на основната скала под хълмовете. От две седмици не беше валяло и този скалист път беше сух.