Читать «Не бой се от нищо» онлайн - страница 30

Плувахме рамо до рамо и внимавахме да не се изгубим от поглед. Зимното небе не ни предложи утеха. Светлините на града бяха далечни като звездите, а морето — враждебно. Имахме само нашето приятелство, но знаехме, че в кризисен момент единият от нас би умрял, опитвайки се да спаси другия.

Когато се върнахме там, откъдето бяхме влезли в океана, ние едва имахме сили да излезем от вълните. Бяхме изтощени, гадеше ни се. По-бледи от пясъка и треперейки силно, плюехме тръпчивия вкус на морето.

Беше ни толкова студено, че вече не си представяхме жегата в пещта за кремиране. Дори след като се облякохме, продължихме да треперим от студ.

Изкарахме велосипедите от пясъка, минахме през затревения парк, граничещ с плажа, и се насочихме към най-близката улица.

Докато се качвахме на велосипедите, Боби каза:

— Дявол да го вземе.

— Аха — отвърнах аз.

Прибрахме се по домовете си.

Легнахме си веднага, сякаш бяхме болни. Спахме. Сънувахме. Животът продължи.

Никога повече не отидохме при прозореца на крематориума.

Нито разговаряхме за госпожа Аквалайн. И след всичките тези години и Боби, и аз все още бихме дали живота си, за да спасим другия, при това без колебание.

Колко е странен светът: нещата, които лесно можем да докоснем и са реални за възприятията — приятните извивки на женското тяло, собствената ни плът, студеното море и блясъка на звездите — съвсем не са толкова реални като нещата, които не можем да докоснем, да вкусим, да помиришем или да видим. Велосипедите и момчетата на тях не са толкова реални, колкото чувствата в душата и сърцето и не толкова осезаеми колкото приятелството, любовта и самотата, които отдавна са надживели света.

Сега, в тази мартенска нощ, далеч от потока на времето на детството, прозорецът на крематориума и сцената вътре бяха по-реални, отколкото би ми се искало. Някой беше зверски пребил до смърт стопаджията и после бе извадил очите му.

Дори в убийството и в размяната на трупа на баща ми да имаше някаква логика, когато всички факти станеха известни, защо да избождат очите на онзи мъж? Имаше ли логична причина да изпращат този окаян човечец без очи във всепоглъщащия огън на крематориума?

Или някой бе обезобразил стопаджията само заради силната, патологична тръпка на преживяването?

Замислих се за едрия мъж с обръснатата глава и перлената обеца. За широкото му, грубо лице. За очите на ловец, черни и вторачени. За студения като желязо стържещ глас.

Можех да си представя, че такъв човек изпитва удоволствие от болката на друг и разсича плътта с безгрижието на провинциален благородник, лениво дялкащ клонка.

Всъщност в странния нов свят, който се бе родил по време на преживяването ми в подземието на болницата, беше лесно да си представя, че дори Санди Кърк е обезобразил тялото. Красивият като манекен Санди, чийто баща бе плакал, докато кремираше Ребека Аквалайн. Вероятно очите бяха принесени в жертва в основите на светилище в далечния, обрасъл с трънливи къпини ъгъл на розовата градина, който ние с Боби така и не намерихме.