Читать «Не бой се от нищо» онлайн - страница 23

Смутих се от лъжата на Санди, сякаш това беше срам не само за него, но и за мен и не издържах на обсидиановия му поглед. Наведох глава и се вторачих в пода на верандата.

Обърквайки смущението ми със скръб, сковаваща езика, той се приближи до мен и сложи ръка на рамото ми.

Положих усилия да не се дръпна.

— Работата ми е да утешавам хората, Кристофър, и ме бива в това отношение. Но, откровено казано, нямам думи, които да осмислят смъртта или да я направят по-лека.

Дощя ми се да го ритна по задника.

— Всичко ще бъде наред — рекох аз, съзнавайки, че трябва да се махна от него, преди да съм сторил нещо необмислено.

— На повечето хора казвам баналности. Никога няма да ги намериш в поезията, която обичаше баща ти, затова няма да ги повтарям точно пред теб.

Кимнах, без да вдигам глава и отстъпих назад, далеч от ръката му.

— Благодаря, господин Кърк. Съжалявам, че ви обезпокоих.

— Съвсем не си ме обезпокоил. Ни най-малко. Но ако се беше обадил по-рано, можеше да… забавя нещата.

— Вината не е ваша. Всичко е наред. Няма нищо.

Слязох заднешком от тухлената веранда и обърнах гръб на Санди.

Оттегляйки се отново към преддверието между двете тъмни пространства, той попита:

— Мислил ли си за погребението? Кога искаш да бъде? И как да го организираме?

— Не, още не. Утре ще ви кажа.

Докато се отдалечаваше, Санди добави:

— Добре ли си, Кристофър?

Поглеждайки го този път от известно разстояние, аз отговорих със скован, безизразен и премерен тон:

— Да. Добре съм. Ще се оправя. Благодаря, господин Кърк.

— Де да се беше обадил по-рано.

Свих рамене, пъхнах ръце в джобовете на якето си, отново се обърнах с гръб и минах покрай „Пиета“.

В сместа, от която бе направена репродукцията, имаше люспици слюда. Голямата луна ги осветяваше и сълзите сякаш блещукаха по лицето на железобетонната Дева.

Потиснах желанието си да погледна погребалния агент. Бях сигурен, че още ме наблюдава.

Продължих надолу по пътя между самотните, шепнещи дървета. Температурата бе паднала само до шестнайсет градуса. Крайбрежният бриз бе пречистен, след като бе пропътувал хиляди километри над океана, носейки съвсем лек полъх на солена вода.

Наклонът на алеята за коли ме скри от погледа на Санди и аз се обърнах. Видях стръмно извития покрив и комините — мрачни очертания на фона на осеяното със звезди небе.

Тръгнах по тревата и отново поех нагоре по хълма, този път сред сенчестите убежища на храсталаците. Пиперовите дървета забулваха луната с дългите си къдрици.

6.

В зрителното ми поле отново се появи обръщалото на погребалния дом „Пиета“. Порталът.

Санди бе влязъл вътре. Предната врата беше затворена.

Останах на поляната и използвайки дърветата и храстите за прикритие, заобиколих къщата. Вдадената веранда се спускаше към басейн, дълбок два метра, намиращ се в задния двор, до розовите градини. Нищо от всичко това не се виждаше от официалните помещения на погребалния дом.