Читать «16:50 от Падингтън» онлайн - страница 23

Започна внимателно да претърсва тревата в подножието на насипа, точно под пречупения храст. След малко усилията й бяха възнаградени. Намери пудриера — малка евтина емайлирана вещ. Уви я в кърпичка и я пусна в джоба си. Продължи да търси, но не откри нищо повече. Следващия следобед се качи на колата си и замина да види болната си леля. Ема Кракънторп й каза любезно:

— Не бързайте да се връщате. Няма да имаме нужда от вас преди вечеря.

— Благодаря, но ще бъда тук най-късно в шест часа.

Номер 4 на Мадисън Роуд беше малка сива къща на малка сива улица. Имаше много чисти завеси от нотингамска дантела, блестящ бял праг и добре излъскана месингова дръжка. Вратата отвори едра неприветлива жена, облечена в черно, с голямо валмо стоманеносива коса.

Огледа Люси, преценявайки я подозрително, докато я въвеждаше при госпожица Марпъл.

Госпожица Марпъл се намираше в задната всекидневна, която гледаше към малка спретната квадратна градинка. Стаята беше изключително чиста, с много рогозки, покривчици и порцеланови фигурки, доста голяма гарнитура в стил от времето на крал Джеймс I и две саксии с папрат. Госпожица Марпъл седеше в голям фотьойл до камината и сръчно плетеше на една кука.

Люси влезе и затвори вратата. Седна на стола срещу по-възрастната жена.

— Е, изглежда сте права! — възкликна тя, показа находките си и разказа подробно как ги е намерила.

По бузите на госпожица Марпъл се появи бледа розовина от постигнатото.

— Вероятно човек не трябва да се чувства така — заяви тя, — но е доста ласкателно да си създадеш теория и да получиш доказателство, че е вярна.

Тя опипваше малкото парче кожа.

— Елспет каза, че жената е била облечена в светло кожено палто. Предполагам, че пудриерата е била в джоба й и е паднала, когато тялото се е свличало надолу по склона. Не изглежда нищо особено, разбира се, но може и да помогне. Не сте взели цялото парче кожа, нали?

— Не, оставих половината на пречупения храст.

Госпожица Марпъл кимна одобрително.

— Съвсем правилно. Много сте интелигентна, мила. Полицията ще иска да провери всичко.

— Възнамерявате ли да идете в полицията с тези неща?

— Е, все още не… — размисляше госпожица Марпъл. — Смятам, че ще бъде по-добре да намерим първо тялото. А вие?

— Да, но това не е ли доста трудна задача? Имам предвид, в случай че преценката ви е правилна. Убиецът хвърля тялото от влака, после вероятно слиза в Бракхамптън и по някое време — навярно още същата вечер — идва и го премества. Но какво се е случило после? Може да го е отнесъл някъде.

— Не някъде — заяви госпожица Марпъл. — Смятам, че не проследявате нещата до логичния им край, скъпа госпожица Айлсбароу.

— Наричайте ме Люси. А защо не някъде?

— Защото ако беше така, той много по-лесно би убил момичето в някое уединено място и би преместил тялото оттам. Не сте оценили…

Люси я прекъсна:

— Искате да кажете… Имате предвид, че престъплението е било предумишлено?

— Не мислех така в началото. Не би било нормално човек да си го помисли. Изглеждаше като кавга, при която мъжът изгубва контрол и удушава момичето, после е изправен пред проблем, чието решение трябва да намери за няколко минути. Но наистина съвпадението е прекалено голямо — той убива момичето в изблик на страст, после поглежда през прозореца и забелязва, че влакът прави голям завой точно на място, където би могъл да бутне тялото навън и да бъде сигурен, че ще го намери и ще го премести! Ако просто го е хвърлил оттам случайно, не би могъл да направи нищо повече и тялото отдавна щеше да е открито.