Читать «16:50 от Падингтън» онлайн - страница 12

4. Синът на Гризелда, който е много компетентен по отношение на картите.

Госпожица Марпъл прегледа тези точки и ги одобри. Всички те бяха твърде необходими за подсилване на пасива — в случая собствената й физическа слабост.

„Не бих могла да съм и тук, и там, навсякъде — помисли госпожица Марпъл. — Да провеждам разследвания и да откривам разни неща“.

Да, това беше главното възражение — собствената й възраст и слабост. Макар че за нейните години здравето й беше добро, все пак тя беше стара. И ако д-р Хейдок стриктно й бе забранил да работи в градината, той едва ли би одобрил начинанието й да преследва някакъв убиец. Защото всъщност тя възнамеряваше да постъпи точно така и именно тук бе нейната вратичка за бягство. И ако досега разследването на убийства й беше, така да се каже, налагано, в този случай тя самата съзнателно го търсеше. А не беше сигурна, че го иска… Беше стара — стара и уморена. В този момент, в края на изтощителния ден, тя чувстваше, че би предприела с голяма неохота каквото и да било. Не искаше абсолютно нищо друго, освен да се върне вкъщи, да седне до камината с поднос вкусна вечеря и да си легне. А на следващия ден да се размотава, да подкастри тук-там някое клонче в градината, да почисти съвсем леко, без да се навежда, без да се натоварва…

„Вече съм твърде стара за приключения“ — каза си госпожица Марпъл, като наблюдаваше разсеяно през прозореца лъкатушещата линия на насипа…

Завой…

Нещо проблесна съвсем слабо в съзнанието й… Точно след като кондукторът продупчи билетите им…

Това породи едно предположение. Просто предположение. Съвсем различно от досегашните… По лицето на госпожица Марпъл се появи бледорозова руменина. Изведнъж почувства, че не е уморена!

„Ще пиша на Дейвид утре сутринта“ — си каза тя.

В същото време друга безценна мисъл изплува в съзнанието й: „Разбира се. Моята вярна Флорънс!“.

II.

Госпожица Марпъл подходи към плана си методично, отдавайки дължимото на коледните празници, които определено бяха забавящ фактор.

Тя писа на Дейвид Уест, сина на племенника си, като съчета коледните пожелания с молба за спешна информация. За щастие, както и предишните години, бе поканена в дома на викария на коледна вечеря, където успя да повдигне пред младия Ленард, завърнал се за празника, въпроса относно картите.

Страстта на Ленард бяха картите от всякакъв вид. Причината, която бе накарала старата дама да го попита за карта на конкретна област в голям мащаб, не възбуди любопитството му. Обикновено той беседваше гладко по този въпрос и й набеляза точно това, което най-добре щеше да й послужи. Всъщност дори направи нещо повече — откри, че има такава карта в колекцията си, и й я даде назаем, а госпожица Марпъл обеща да внимава много с нея и да я върне веднага щом си свърши работата.

III.

— Карти?! — учуди се майка му Гризелда, която, макар и да имаше пораснал син, изглеждаше изненадващо млада и свежа, за да живее в бедния стар дом на викария. — За какво са й картите? Имам предвид за какво ги иска?

— Не знам — отвърна младият Ленард. — Мисля, че не ми каза.