Читать «През дивия Кюрдистан» онлайн - страница 19

Колагаси препусна обратно, а пехотинците от Диарбекир потеглиха веднага. Полковникът се оттегли с щаба си встрани. Останалите минаха, марширувайки, покрай него. По-нататък не можех да видя нищо, защото долината правеше завой. Но не бе изминала и минута, отново прозвуча топовен изстрел, после втори, трети, четвърти и пак се повтори предишната история: невредимите и леко ранените бягаха обратно, изоставяйки мъртвите и тежко ранените. Полковникът подкара коня си между бегълците, като раздаваше удари с тъпата страна на сабята си.

— Стойте, страхливци! Стойте, иначе ще ви пратя със собствената си ръка в джехенема! Колагаси, извикай драгуните!

Адютантът се отдалечи в галоп. Разбягалите се се събраха отново, а някои от башибозуците дойдоха, за да съобщят, че всички къщи са празни.

— Разрушете бърлогите, опожарете всичко, търсете следи! Трябва да знам къде са отишли неверниците!

Беше време да се намеся, ако исках да помогна.

— Халеф, ако стане нещо с мен, махни бялата кърпа! Това е знак за Али бей.

След тези думи се изправих и веднага ме забелязаха.

— Охо! — извика миралаят. — Там има човек. Слизай долу, кучи сине! Искам да си поговорим! Отстъпих назад.

— Халеф, залости вратата след мен и не пускай никой без мое разрешение! Щом те повикам, отвори веднага!

Слязохме заедно долу и после излязох пред къщата. Вратата се затвори зад мен. офицерите веднага ме заобиколиха.

— Жалък червей, отговаряй на въпросите ми, иначе ще наредя да те заколят! — заповяда полковникът.

— Червей? — отговорих спокойно. — Вземи и чети! Омар Амед ме прониза гневно с поглед, но все пак взе султанския ферман. Когато видя печата, допря свитъка до челото си, но само набързо и едва ли не презрително и прочете бегло съдържанието.

— Ти франк ли си?

— Не, алеман.

— Това е същото. Какво правиш тук?

— Дойдох, за да опозная обичаите на джесидите — отвърнах, докато вземах обратно паспорта си.

— С каква цел? Твоят буюрулду не ме интересува! Беше ли в Мосул при мютесарифа?

— Да.

— Имаш ли разрешение от Шекиб Халил паша да дойдеш насам?

— Да, ето го.

Подадох на Омар Амед втория свитък. Той го прочете и ми го върна.

— Това е вярно, обаче…

Тоя спря, защото отсреща на хълма заплющя пушечна стрелба и едновременно с нея доловихме тропот от галопиращи коне.

— Шейтан! Какво става горе?

Въпросът сякаш беше зададен и на мен. Затова отговорих:

— Това са джесидите. Ти си обкръжен и всяка съпротива е безсмислена.

Омар Амед се изправи на стремената.

— Кучи сине! — изрева той.

— Не изговаряй повече това, миралай! Ако още веднъж го чуя, ще си отида.

— Ще останеш!

— Кой ще ме спре? Ще ти кажа това, което искаш да знаеш, но запомни, че не съм свикнал да се подчинявам на някакъв миралай. Показах ти под чия закрила се намирам и ако то не помага, мога и сам да се защитя!

— Аха!

Офицерът вдигна ръка да ме удари.