Читать «През дивия Кюрдистан» онлайн - страница 18

Видях около двеста арнаути с великолепна осанка и свирепи лица, предвождани от алай емини и двама капитани. Те се спускаха към долината в стройни редици. Зад тях вървеше тълпа башибозук, която се разпръсваше в две посоки, за да търси обитателите на долината. Следваше ги малка група офицери: двама юзбашии, двама алай емини, двама бинбашии, един каймакамин^[3], няколко колагаси и начело на нея — висок, кльощав мъж с грубо, сипаничаво лице, в извезана със злато униформа на командир на полк.

[#1 Полкови интендант с ранг на майор.]

[#2 Майор, който командва батальон.]

[#4 Щабен офицер адютант.]

— Това е миралай Омар Амед! — каза Ифра страхопочитателно.

— Кой е цивилният до него? — попитах аз.

До полковника яздеше мъж, чиито черти ме впечатлиха. Както е известно, има човешки лица, които неволно ти напомнят за някои животни. Виждал съм хора, които носят в себе си нещо маймунско, кучешко или котешко, а при други веднага можеш да си помислиш за козел, магаре, кукумявка, невестулка, за животно със зурла, за лисица или мечка. Лицето на мъжа пред мен наподобяваше граблива птица, като че бе ястреб.

— Това е Кямил ефенди, махредж^[5] на Мосул, довереник на мютесарифа — отговори бюлюк емини.

Какво ли търсеше махреджът при турците? Нямах време да мисля по-дълго над това, защото внезапно прозвуча оръдеен изстрел, после още един. Чу се рев, крясъци и олелия, а след това и тропотът на много хора, които бягаха в безпорядък. Кавалкадата спря точно пред мястото, от което наблюдавах.

— Какво беше това? — извика миралаят.

— Два топовни изстрела! — отвърна махреджът.

— Много правилно! — отбеляза подигравателно полковникът. — Един офицер трудно би се сетил. Но, Аллах, какво става?

Арнаутите, които току-що бяха отминали, марширувайки покрай нас, бягаха обратно с викове на уплаха. Мнозина от тях бяха ранени.

— Стойте! — изрева полковникът. — Какво се е случило?

— Стреляха по нас с картеч. Алай емини е мъртъв, както и единият от капитаните, другият лежи ранен.

— Аллах белалерни версии! (Аллах да ги убие!) Да стрелят по собствените си хора! Ще заповядам да ги бичуват до смърт! Назир ага, пришпори коня и отвори очите на тези кучи синове!

Заповедта беше отправена към един от адютантите, съпровождащи Омар Амед. Това бе същият Назир ага, когото изненадах при потока до Баадри, а после му бях помогнал да се освободи. Той бързо се отдалечи, но скоро се върна.

— Миралай, не нашите, а джесидите са стреляли. Оставиха ме да се приближа и ми извикаха това.

— Къде са нашите оръдия?

— В ръцете им. С тях са ни обстрелвали. Тази нощ враговете са отнели оръдията от юзбашията. Полковникът изруга:

— Този негодяй ще ми плати! Къде е?

— Пленен, с всичките си хора.

— Пленен? С всичките си хора? Значи не са се бранили!

От ярост Омар Амед заби толкова силно шпорите в слабините на коня си, че той се изправи на задните си крака. После запита отново:

— Къде са джесидите, хората на дявола, тези гяури? Исках да ги заловя и бичувам, да ги убия, но всички са се изпокрили. Като че са пропаднали вдън земя. Но ще ги открием! Преди това обаче върнете оръдията ми! Хората от Диарбекир вече се събраха. Да вървят напред, а кучетата от Киркук да ги следват!