Читать «Брендон Сандерсон Ритматистът 1» онлайн - страница 9

— Професоре — произнесе Нализар. — Професоре!

Фич спря и чак тогава забеляза дракона, който продължаваше да работи върху дупката и опитваше да я разшири достатъчно, за да може да се добере до центъра на окръжността. В истинско сражение щеше да се е втурнал да атакува самия ритматист. Все пак това бе само дуел — и пробивът в окръжността означаваше победа за Нализар.

— О — каза Фич и свали ръката си надолу. — О, да, да, разбирам…

Той се обърна, видимо замаян, и огледа пълната с ученици стая.

— Ах, да. Аз… в този случай просто си тръгвам.

Започна да събира книгите и бележките си. Джоел се свлече на каменните стъпала. В ръката си държеше писмото, което бе написал, за да го предаде на Фич.

— Професоре — продължи Нализар. — Кителът Ви?

Фич сведе поглед.

— О, да. Разбира се.

Разкопча копчетата на дългия червен кител и след това го сне, като остана по бялата си жилетка, риза и панталони. Изглеждаше посрамен. Подържа дрехата си за миг, после я сложи на катедрата. Събра книгите си и изхвърча от аудиторията. Вратата към входа на партерния етаж се затвори зад него с тихо изщракване.

Джоел седна сащисан. Неколцина от хората в класната стая изръкопляскаха плахо, при все че повечето просто гледаха опулено, очевидно несигурни как да реагират.

— Така — рязко произнесе Нализар. — Аз ще поема обучението на този клас за последните няколко дни от срока и ще водя свободноизбираемия летен курс, планиран от Фич. Чух доста позорни неща за представянето на учениците в Армедиус и особено за вашата кохорта. Аз няма да позволя немарливост в класа си. Ей, момче, ти, дето си седнал на стъпалата.

Джоел вдигна поглед.

— Какво правиш тук? — попита Нализар. — Защо не си униформен?

— Не съм ритматист, сър — отвърна Джоел и стана. — От общото училище съм.

— Какво? В името на небесата, защо стоиш в залата ми?

Вашата зала? Това беше залата на Фич. Или… трябваше да бъде.

— Е? — запита Нализар.

— Донесох бележка, сър — обясни Джоел. — За професор Фич.

— Тогава я предай — каза Нализар.

— Тя е лично за професор Фич — заяви Джоел и натъпка писмото в джоба си. — Не беше относно класа.

— Тогава да те няма — изрече той и освободи Джоел с махване на ръка. Посипаният по пода червен тебеширен прах приличаше на кръв. Нализар започна да разпръсква творенията си едно по едно.

Джоел отстъпи, после се втурна по стъпалата и отвори вратата. Хората минаваха през ливадата отвън, мнозина облечени в бялото и сивото на ритматистите. Една фигура стоеше настрана. Джоел прелетя през стъпалата и през меката морава и се изравни с професор Фич. Човекът се тътреше с провиснали рамене, понесъл в ръце обемистата купчина книги и бележки.

— Професоре? — започна Джоел. Той бе висок за възрастта си, дори няколко сантиметра по-висок от Фич.

Възрастният мъж се обърна сепнато.

— А? Какво?

— Добре ли сте?

— О, та това е синът на майстора на тебешир! Как си, момко? Не трябва ли да си в час?

— Имам свободен — каза Джоел, протегна се и взе някои от книгите от купа, за да помогне. — Професоре, добре ли сте? Заради случилото се току-що?