Читать «Брендон Сандерсон Ритматистът 1» онлайн - страница 10

— Видя го, нали? — Лицето на професор Фич посърна.

— Няма ли какво да направите? — попита Джоел. — Не можете да го оставите да Ви отнеме часовете! Може би ако говорите с директора Йорк?

— Не, не — възрази Фич. — Това би било непристойно. Правото на предизвикателство е много почитана традиция; длъжен съм да кажа, че е важна част от ритматическата култура.

Джоел въздъхна. Погледна надолу и си спомни бележката в джоба си. Молба от него до Фич. Искаше да учи при него през лятото и да научи колкото може за ритматиката.

Но Фич вече не бе редовен професор. Щеше ли това да има значение? Джоел дори не беше сигурен дали ще вземе ученик неритматист. Ако Фич не беше титулярен професор, щеше ли да има повече време за допълнително обучение? Тази мисъл незабавно накара Джоел да се почувства виновен.

Той почти извади писмото, за да го връчи на човека. Изписаното по лицето на Фич поражение го спря. Може би това не бе най-подходящият момент.

— Трябваше да го усетя как се задава — каза Фич. — Този Нализар. Миналата седмица, когато го взехме на работа, си рекох, че е твърде амбициозен, та това да му е от полза. В Армедиус не е имало предизвикателство от десетилетия…

— Какво ще правите? — попита Джоел.

— Ами — изрече Фич, докато крачеха по пътеката под сянката на кичест червен дъб. — Да, ами, според традицията аз заемам мястото на Нализар. Взет е като младши преподавател, който да помага на ученици, неиздържали изпитите тази година. Предполагам, че това вече е моята работа. Човек ще си рече, че ще бъда по-доволен вън от класната стая, че ще получа някакъв душевен покой!

Той поспря и се обърна, за да погледне отново към ритматическата аудитория. Сградата беше четвъртита и все пак някак изящна с ромбовидните шарки от сиви тухли на покритата от увивните растения стена.

— Да — пророни Фич. — Навярно никога вече няма да ми се налага да преподавам в тази класна стая… — Последните думи го задавиха. — Извини ме.

Наведе глава и избяга.

Джоел вдигна ръка, но го остави да си тръгне, при все че още държеше някои от неговите книги. Най-сетне въздъхна и пое по пътя си към сградата на канцеларията.

— Е — тихо каза той и отново помисли за смачканата хартия в джоба на панталона си — това беше катастрофа.

02

Канцеларията се помещаваше в малка долчинка между кампуса на ритматистите и общия кампус. Като почти всичко в Армедиевата академия, и тази сграда бе тухлена, но червена. Беше едноетажна и имаше много повече прозорци от класните стаи. Джоел все се чудеше защо хората от канцеларията имат изглед навън, а учениците нямат. Като че всички се бояха да позволят на учениците да зърнат свободата.

— … чух, че щял да отправи предизвикателство към всичко — заявяваше един глас, докато Джоел влизаше в канцеларията.

Гласът бе на Флорънс, една от писарите в канцеларията. Седеше върху дъбовото си писалище — а не на стола — и говореше с Екстън, другия писар. Той беше облечен в обичайните си риза и панталон, носеше папийонка и тиранти — твърде по модата, въпреки че бе леко пълен. Бомбето му висеше на закачалка до бюрото. Флорънс пък носеше отворена жълта пролетна рокля.