Читать «Брендон Сандерсон Ритматистът 1» онлайн - страница 11

— Предизвикателство? — попита Екстън, без да надигне глава, докато дращеше с перото. Джоел не познаваше друг човек, който да е в състояние едновременно да пише и да води разговор. — Отдавна не е имало.

— Така е! — каза Флорънс. Беше млада, на двадесет и няколко години, неомъжена. Някои от по-традиционно настроените професори оцениха като скандално това, че директорът Йорк я назначи. Такива неща обаче ставаха все по-често. Всички твърдяха, че вече е двадесетия век и старият манталитет трябвало да се промени. Йорк заяви, че ако жените ритматисти могат да се сражават в Небраск, а Монархът е можел да държи жена, която да му пише речите, значи и той може да вземе жена на чиновническа работа.

— Предизвикателствата са били много по-чести в миналото, към началото на войната в Небраск — каза Екстън, докато все още дращеше по пергамента си. — Всеки начинаещ професор с новичък кител е искал веднага да скокне на върха. Някога е имало и времена на безредие.

— Хъм… — рече Флорънс. — Хубав е, да знаеш.

— Кой?

— Професор Нализар — обясни тя. — Присъствах лично, когато тази сутрин се обърна към директора Йорк за предизвикателството. Нахлу и изтърси: „Господин директор, смятам за подобаващо да Ви съобщя, че скоро ще получа постоянна длъжност в тази академия.“

Екстън изсумтя.

— И какво каза Йорк?

— Не бих казала, че е щастлив. Опита да откаже Нализар от плана му, но онзи не искаше и да чуе.

— Мога да предположа — изкоментира Екстън.

— Няма ли да ме попиташ кого смяташе да предизвика? — запита го Флорънс. Забеляза Джоел в края на стаята и му намигна.

— Изпитвам сериозни съмнения, че ще ме оставиш да продължа работата си на спокойствие, без да съм го чул — отвърна Екстън.

— Професор Фич — каза тя.

Екстън спря. Най-после надигна глава.

— Фич?

Тя кимна.

— Пожелавам му късмет — заяви Екстън и се захили. — Фич е най-добрият в академията. Ще направи на салата това парвеню толкова бързо, че прахът от тебешира няма да има време да слегне, а дуелът ще е приключил.

— Не — каза Джоел. — Фич загуби.

И двамата се умълчаха.

— Моля? — запита Флорънс. — Откъде знаеш?

— Бях там — отговори Джоел и стигна до преградата пред писарите. Кабинетът на директора бе зад затворената врата в края.

Екстън размаха перото си към Джоел.

— Млади човече — произнесе той. — Отчетливо си спомням как те изпратих с писма към сградата на хуманитарните науки.

— Занесох ги — бързо отвърна Джоел. — И останалите, които ми дадохте. Залата на Фич се намираше на обратния път.

— На обратния път? Тя е на абсолютно противоположната страна на кампуса!

— О, Екстън, престани — намеси се Флорънс. — Момчето иска да узнае за ритматистите. Същото е в сила за повечето хора в кампуса.

Тя се усмихна на Джоел, ала той смяташе, че в половината случаи застава на негова страна просто защото знае, че това дразни Екстън.

Екстън измърмори и се върна към книжата си.

— Май не мога да упреквам някого, задето се промъква в допълнителни часове. Имаме достатъчно неприятности с учениците, които опитват да изклинчат от тях. И все пак обсебеността от тия проклети ритматисти… не е добро нещо за едно момче.