Читать «Маминото детенце» онлайн - страница 40

Един ден Николчо явил на своята млада жена и на своята родителница, че ще да продаде къщата и гюловете и че ще да се пресели в Пловдив. Произлязъл Содом и Гомор. Майката ревала и скубала косата си, младата жена вземала дечицата си и отишла у баща си и у майка си, а Никола се разхождал по двора, псувал, клел и махал с ръцете си. Но през тоя същи ден той бил повикан на конака, дето се намирали всичките кметове и чорбаджии, а кадията му обявил, че къщата и гюлът принадлежат на майка му и че никой няма право да тури на тях ръка. Какво е говорил в това време Никола, аз не зная, зная само това, че каймакаминът заповядал да го затворят и да го изпроводят в Пловдив.

— Против теб е викнал всичкият град — казал каймакаминът и махнал с ръката си.

— Отдавна би трябало да му се тури юздата — казал Али-ага.

— От сега гюловицата ще да стане малко по-евтиничка — си помислил поп Желязко.

В Пловдив нашият херой бил държан не дълго време, защото нямал даваджии и защото прегрешенията му се отнасяли повече до него самия, нежели до неговите съграждани. На връх Св. Димитър той бил пустнат… Но де се е дянал после това? Поп Кън разказва, че той отишел във Влашко и че се е заселил в Гюргево, дето го храни една циганка, която пере хорските ризи и която продава по улиците варен кукуруз.

* * *

Казанлък е хубав и весел град; хората му са чисти и благородни; понятията на гражданите са високи и човеколюбиви; а гюловицата е люта и миризлива. Хайдете да идеме в гюловите градини и да се надъхаме щастие и блаженство… Слънцето свети весело и любезно, пиленцата пеят и скачат от храстек на храстек момичетата се смеят и радват се, децата припкат и викат из всичкото си гърло… В една от тия райски градини седи доволно побеляла вече жена, с жълто и папунесто лице, и милва до коленете си две дечица, които й гледат в очите и които й изказват детинска чиста любов и невинно почитание… Не далече от тая щаслива група една още млада жена върти мотиката и прекопава трендафила… Лицето й е бледно и повянало, очите й гледат темно и безсмилено, ръцете й са почернели от слънцето и от тежката работа, косата й е побеляла, а по лицето й текат изобилни сълзи. Час по час тя изправя снагата си, гледа умилно към децата, въздиша тежко и горчиво и навожда се изново… Из всичко се види, че тая работа не е по нейните сили, че пръстите й тръпнат, че кръстът й я боли и че всичките й телесни сили изнемогват под тежката мотика, но нейните дечица тряба да бъдат сити и обути и нейната свекърва не тряба да проклина дните си… Тежка е желязната мотика, горещо е ясното слънце, слабо е женското тяло мъчен е трудът! А пред очите на младата жена се мяркат по-приятни картини, по-мили образи, по-чисти възпоминания, по-щастливи времена… Мярка й се нейното девичество, мярка й се нейната младост, мярка й се Стоян и неговото добро и умно лице… И тече след сълзата сълза, и трупа се над страданието страдание, и събира се с нещастието нещастие, и страдае бедното и полуубиеното сърце…