Читать «Маминото детенце» онлайн - страница 32

— Отсега нататък аз ще да хапя жената си — казвл Николчо и погледал към вратата.

— Мълчи, магарешки сине, — извикал Нено и скокнал накраки.

— Не карай му се — казала нежната родителница и погледала към своето дете с овчо умиление. — По-харно да помислиме за неговата годеница… Когато се ожени, то умът му ще да дойде в главата. Всичките млади момчета са такива.

— Да поискаме Рада Беньовичина — казал Нено и покорил се на жена си.

— Рада не е за нашата къща — квзала Неновица. — Баща и до завчера е бил овчар… Къщата им се е съборила от едната страна. Преди десетина годин са купили шинди²⁴ и баскии²⁵ и все я правят! Изпуснахме доброто момиче.

— В Казанлък не е само Петровата дъщеря — проговорил вулканът и из гърдите му изскокнали няколко пух-пух. — Аз ще да му намеря по-добра невяста.

— А де ще ти да я намериш? Като Пенка във всичкия Казанлък няма.

— Махни се ти със своята Пенка, та Пенка! — проговорил Нено.

— Няма да се махна-отговорила Неновица и погледнала на своя повелител с някаква си ненавист.

— Аз ти казах да прибързаш, а ти си правеше оглухци… И тебе те не е срам да отстъпиш пред един просешки син? Ако аз да би била мъж и Нено чорбаджи, то би направила такова чудо, което никога не би се заборавило в Казанлък.

— А какво би ти направила? — попитал Нено внимателно.

— Аз би подляла вода Стояну и накарала би го да разбере, че свраката не може да бъде другарин на сокола… Всеки тряба да знае своето гнездо и да не вовира носа си във всяко кьоше. Искаш ли да ме послушаш? Ако искаш, то аз те съветвам да идеш у Петрови и да ги накараш да върнат. „Аз се чудя на ума ти — кажи ти Петру. — Как си ти дал дума на такъв един човек, който има такава лошава майка и комуто се смее и малко и голямо? Парите, кажи му, се спечелват, а доброто име никога“. Направи това и докажи им, че ти си Нено чорбаджи. Аз би желала да видя как се пука Стоян и как псува чорбаджиите и големците! Послушай ме, Нено!

Нено мислил и не решавал се. След няколко минути той погледнал на сина си, понамръщил се малко и рекъл:

— За тeбе аз ще да стана резил-маскара пред света! Чуеш ли? Щеш ли дв бъдеш човек или не?

— Това ще да бъде решено после сватбата ми — казал синът равнодушно. — Защо, питам аз вас, искате да ме ожените без време? Или искате да ме зачерните? Не женете ме още: дайте ми да поживея и да се порадвам на младините си…

Всичкото това Николчо говорил без волнение и без душевна борба.

— Ако те оставя да поергенуваш още някоя година, то една заран ще да те намеря обесен на някое дърво — проговорил бащата. — Юздата тряба да ти се тури колкото се може по-скоро… — Aз искам само да зная харесва ли ти се Пенка Петрова и ли не? Ако ти се харрсва, то аз ще накарам Стояна да се потресне…

Последните няколко думи накарали Николча да дойде в себе си и да се замисли. Тоя човек, който заключала в себе си всичките пороци и който бил готов да унизи своето човеческо достойнство и в най-нищожните дела, имал известна гордост или, да кажем по-вярно, някакво си своелюбие, което е свойствено само на ония развалени натури, които не могат да търпят онова, щото е чисто и честно и които се стараят да пакостят всекиму, който стои от тях по-високо, Николчо, както знаеме вече, презирал сиромасите и честните работници, които живеят със своя пот и които не умеят, да едат на готово, т. Е. На които бащите не са накрали достатъчно за тяхното наслаждение. Мисълта, която се появила в главата на майката, привела сина в умиление и той се решил за няколко минути да я приведе в действие.