Читать «Владетелката на замъка» онлайн - страница 62

Гърлото ми се бе свило и не можех да преглътна. Имах чувството, че се задушавам. Никога през живота си не съм била толкова нещастна, както в онзи момент. Той беше виновен. Тогава не си давах сметка за истината, но всъщност постъпката му бе пробудила дълбоки и противоречиви чувства в душата ми.

Това беше сигнал за опасност.

Не биваше да изневерявам на здравия си разум.

Станах от леглото и заключих вратата. Трябваше да съм в безопасност през последната нощ, която щях да прекарам в този дом. Другата врата водеше към класната стая и спалнята на Алвиън, но Тремелин нямаше да се осмели да използва този път.

Въпреки това треперех от страх.

Глупости, опитвах се да се успокоя, можеш да се предпазиш от него. Ако влезе в стаята, ще дръпнеш звънеца и веднага ще дойде някой от слугите.

Реших най-напред да пиша на Филида. Седнах и се опитах, но ръцете ми трепереха толкова силно, че буквите излизаха криви и размазани изпод перото ми.

Отказах се от писмото и се заех да опаковам багажа си. Приближих се до гардероба и отворих вратата. За миг ми се стори, че вътре се крие някой, и извиках от уплаха. Нервите ми бяха опънати до краен предел. Всъщност това бе новият костюм за езда, закачен от Алвиън в гардероба ми. Изцяло погълната от преживяното в солариума, бях забравила за следобедното произшествие.

Бързо натъпках оскъдните си притежания в куфара. Бях се поуспокоила и седнах отново да пиша на Филида.

Тъкмо привършвах, когато долових гласове пред прозореца си и отидох да погледна какво става. Някои от гостите бяха излезли на въздух, а други танцуваха на моравата пред замъка.

— Каква божествена нощ! Лунната светлина е великолепна!

Криех се зад завесите и случайно забелязах онова, което всъщност очаквах да видя: Конън танцуваше с лейди Треслин и шепнеше в ухото й. В ума ми се въртяха пламенни любовни слова.

Гневно се дръпнах от прозореца и се опитах да нарека острата болка, пронизваща сърцето ми, „отвращение“.

Съблякох се и си легнах. Дълго се въртях, а сънят все не ме навестяваше. Когато най-сетне се унесох в тежка дрямка, пред очите ми шеметно се завъртяха танцуващите фигури на Конън и Линда Треслин. Някъде в мрака зад тях стоеше онзи безмълвен силует, който тревожеше мислите ми, откакто пристигнах в Маунт Мелин.

Внезапно се събудих. Луната бледо озаряваше стаята. Стори ми се, че до стената се откроява тъмен женски силует.

Знаех, че това е Алис. Тя сякаш ми нашепваше:

— Не бива да напускаш замъка. Трябва да останеш и да ми помогнеш да намеря покой. Трябва да помогнеш на всички ни.

Трепереща от страх, седнах в леглото. Чак сега разбрах от какво съм се стреснала. След като бях прибрал а дрехите си, не бях затворила вратата на гардероба: онова, което бях сметнала за духа на Алис, всъщност бе костюмът и за езда.

На заранта спах до късно, защото бях прекарала безсънна нощ. Разбуди ме Кити, която хлопаше на вратата. Носеше ми топла вода и се чудеше защо не може да влезе.

Измъкнах се от постелята и отключих вратата.

— Нещо случило ли се е, госпойце? — попита тя.