Читать «Владетелката на замъка» онлайн - страница 19

Станах, защото не можех да понасям повече втренчения поглед на детето. Отидох до прозореца.

— Виж — казах й, — два пауна се разхождат по поляната.

Тя беше застанала до ръката ми.

— Идват, за да ги храним. Всеки момент Дейзи ще им изнесе грах. Те знаят това.

Не виждах вече пауните на поляната. Спомнях си подигравателния поглед на мъжа във влака. Онзи мъж, който ме беше предупредил, че трябва да се пазя от Алис.

2

Три дни след пристигането ми в Маунт Мелин господарят на къщата се върна.

Що се отнасяше до моите задължения, вече бях навлязла в ежедневието. Имахме уроци с Алвиън всяка сутрин след закуска и мисля, че тя беше добра ученичка, с изключение на постоянното й желание да ме обърква, като задава въпроси, на които знаех, че се надява да не мога да отговоря. Не че толкова искаше да бъда доволна от нея, колкото желанието й да учи беше така силно, че не можеше да го пренебрегне. Мисля, че в главата й се въртеше мисълта, че ако успее да научи толкова много, колкото знаех аз, тогава би могла да зададе на баща си следния въпрос: „След като госпожицата не може да ме научи на нищо повече, има ли смисъл да остава тук?“

Често си мислех за всички неща, които бях чувала за гувернантките, особено за онези, които бяха щастливи от успехите на децата, които са учили като млади. Но мене такава щастлива съдба не ме очакваше, поне що се отнасяше до Алвиън.

Бях шокирана, когато чух за първи път да се споменава името на Алис, и след като падна мрак, почувствах как къщата се изпълва с злокобни сенки. Разбира се, това си беше чиста фантазия. Срещата ми с мъжа във влака и неговите ясновидски приказки бяха лошо начало.

Докато седях сама в стаята си и в къщата беше тихо, се чудех от какво ли е умряла Алис. Била е доста млада. Може би защото беше умряла наскоро — в крайна сметка една година не беше кой знае колко време, нейното присъствие още се усещаше в къщата.

Будех се нощем и чувах нещо, което ми напомняше гласове, които като че ли стенеха: „Алис, Алис, къде си Алис?“

Отивах до прозореца си и се ослушвах, а шепнещите гласове се носеха из въздуха.

Дейзи, която в никакъв случай не беше личност, надарена с богато въображение, точно както и сестра й, още на другата сутрин, когато ми донесе топла вода, за да се измия, ми обясни точно моите фантазии.

— Нощес чухте ли морето как върлуваше в заливчето под стария Мелин? Сис… сис… сис… ъеи… ъеи… ъеи… цяла нощ така. Кат’ две стари бабки дет’ си клюкарстват.

— О, да, чух го.

— Така е понякога нощем, когат’ приливът е висок и вятърът духа към морето.

Засмях се вътрешно. За всичко си имаше обяснение.

Бях започнала да опознавам и хората в къщата. Г-жа Тапърти ме покани един ден да пийнем по чаша от нейната напитка от пащърнак. Изказа надеждата, че се чувствам добре в къщата, след това ми разказа какво изпитание за нея е мъжът й, защото не си държи нито очите, нито ръцете настрани от момичетата и колкото са по-млади, толкова по-добре. Страхуваше се, че Кити и Дейзи приличат на баща си. Жалко, защото според нея майка им била набожна жена, която ходела всяка неделя в църквата на Мелин, сутрин и вечер. Сега, когато момичетата вече са пораснали, тя трябвало да се чуди не само дали Джо Тапърти преследва г-жа Тъли от селото, но и какво прави Дейзи с Били Трихей в обора или пък Кити с онова момче от Маунт Уидън. Труден беше животът на тази вярваща в Бога жена, чието единствено желание беше да върши добро и да вижда как всички останали също вършат добро.