Читать «Владетелката на замъка» онлайн - страница 18

Тогава чух някой да пее. Беше странен глас, малко фалшив, а фактът, че песента беше една от онези, които се пееха из салоните в цялата страна, съвсем не ме успокои:

Алис, къде си ти?

Година измина, откакто

беше ти до мен и се закле,

че ще ме любиш вечно ти.

Алис, какво те сполетя?…

— Кой е там? — провикнах се аз.

Нямаше отговор, но в далечината мярнах дете с ленено руса коса и разбрах, че това е малката Джили, която ме беше гледала иззад хортензиите при портата.

Продължих да вървя бързо и след малко дърветата се разредиха и видях път. Излязох на него и разбрах, че вървя по нанагорнището, което водеше към платото и портата за имението.

Госпожа Соуди седеше при вратата на къщичката, както и когато бях пристигнала, с плетка в ръцете си.

— О, госпожице — извика тя. — Значи сте била на разходка?

— Излязох с госпожица Алвиън. Загубихме се в гората.

— Аха, значи тя е избягала — госпожа Соуди поклати глава, докато идваше да ми отвори, а след нея се точеше нишка от кълбото й.

— Надявам се, че ще си намери пътя за дома.

— О, Боже, разбира се. Няма сантиметър от тази гора, която госпожица Алвиън да не познава. А, виждам, че имаш ранилист. Туй е добре…

— Госпожица Алвиън го откъсна и настоя да го сложи на ревера ми.

— Добре! Значи вече сте приятелки.

— Чух малкото момиченце, Джили, да пее в гората.

— А, тя винаги пее в гората.

— Извиках я, но не дойде.

— Плаха е като кошута.

— Е, мисля, че трябва да си вървя. Довиждане, госпожо Соуди.

— Желая ти приятен ден, госпожице.

Тръгнах нагоре по алеята, покрай хортензиите и фуксиите. Разбрах, че напрягам слуха си, за да чуя пеене, но не се чуваше нищо друго, освен от време на време помръдването на някое малко животно под земята.

Беше ми горещо и се уморих, докато стигна до къщата. Отидох направо в стаята си и позвъних да ми донесат вода. След като се измих и сресах косата си, отидох в учебната стая, където ме чакаше чаят.

Алвиън беше на масата. Изглеждаше сериозна и не каза нищо за следобедното приключение. Аз също си замълчах.

След като си изпихме чая, й казах:

— Не знам какви са били правилата на предишните ти гувернантки, но предлагам да учим сутрин, да почиваме между обяда и чая и след това между пет и шест часа пак да се занимаваме, като четем заедно.

Алвиън не отговори, а ме наблюдаваше внимателно.

— Госпожице, харесвате ли името ми? — каза тя внезапно. — Познавали ли сте някой друг, който да се казва Алвиън?

Отговорих й, че името ми харесва, но че никога преди това не съм го чувала.

— Корнуолско е. Знаете ли какво означава?

— Нямам, представа.

— Тогава ще ви кажа. Баща ми може да говори и да пише на корнуолски.

Тя изглеждаше тъжна, докато говореше за баща си, и аз си помислих, че той е човекът, от който тя се възхищава и към чието одобрение се стреми.

— На корнуолски — продължи тя — Алвиън означава малката Алис.

— О! — казах аз и гласът ми леко потрепера.

Тя дойде до мене, сложи ръцете си върху коленете ми, погледна ме в очите и рече тържествено:

— Виждате ли, госпожице, майка ми се казваше Алис. Нея вече я няма, но аз съм наречена на нея. Ето защо аз съм малката Алис.