Читать «Владетелката на замъка» онлайн - страница 101

пейте и се веселете с нас!

Преди две години Алис е стояла до него в този празничен час. Дали Конън също си мислеше за нея? Лицето му бе застинало в усмивка. Той запя заедно с коледарите, а щом песента свърши, се разпореди да бъде внесена огромната купа с вино за традиционната наздравица. Слугите донесоха и подноси с печива и сладкиши.

Забелязах, че господарят се приближава към мен, и сърцето ми затупа лудо.

— Е, г-це Лий, какво ще кажете за нашите коледни обичаи?

— Много са вълнуващи.

— Все още не сте видели и половината.

— Да, празникът едва започна.

— Следобед трябва добре да си починете.

— Но защо?

— Защото довечера ще празнуваме.

— Ама аз…

— Разбира се, че сте поканена на бала. Къде си мислехте, че ще прекарате коледната вечер? С Тапърти и Полгри ли?

— И аз се чудех.

— Нима не искате да танцувате на бала?

— Не съм сигурна.

— О, хайде, не бъдете толкова строга. Веднъж в годината е Коледа! Не се колебайте, а просто елате. Всъщност още не съм ви пожелал „Щастлива Коледа!“ Този малък подарък е за вас. Приемете го като израз на моята благодарност. Бяхте толкова добра към Алвиън след злополуката. И преди това, разбира се, ала аз не знаех.

— Аз само изпълнявам дълга си на гувернантка, господине!

— И винаги ще го изпълнявате, сигурен съм. Още веднъж ви желая щастлива Коледа!

Той сложи в дланта ми някакъв малък предмет, а аз бях така обезумяла от щастие, че чувствата ми вероятно не останаха в тайна за никого.

— Много сте добър към мен — прошепнах с треперещи устни. — Не съм предполагала…

Той се усмихна и тръгна към певците. Забелязах, че Тапърти ни наблюдава по време на целия разговор. Чудех се дали е видял подаръка.

Исках да се скрия някъде, защото в душата ми вилнееше истинска буря. Изгарях от нетърпение да отворя и малката кутийка, ала не можех да го направя пред всички.

Измъкнах се и хукнах нагоре по стълбите към стаята си.

Отворих малката кутийка от син плюш и пред погледа ми се разкри прекрасна брошка с форма на подкова, обсипана с диаманти.

Гледах я изумено и не вярвах на очите си. Не можех да приема такъв скъп подарък. Трябваше веднага да върна брошката.

Хиляди зелени и червени пламъчета играеха по скъпоценните камъни. Никога не бях притежавала диаманти, но разбирах, че тези сигурно бяха много скъпи.

Защо Конън ми бе направил такъв подарък? Щях да бъда толкова щастлива, ако ми беше дал някоя дреболия. Идеше ми да се хвърля на леглото и да завия от отчаяние.

Чух, че Алвиън ме вика:

— Госпожице, време е да тръгваме за църквата. Хайде, каретата ни чака.

Бързо мушнах брошката в кутийката и си сложих бонето и пелерината.

Срещнах Конън, след като се върнахме от църква. Вървеше към конюшнята, аз се втурнах след него и го извиках.

Той спря, извърна се към мен и се усмихна.

— Г-н Тремелин, високо оценявам жеста ви, но не мога да приема такъв скъп подарък.

Той наклони глава и ме погледна присмехулно.

— Скъпа г-це Лий, боя се, че съм доста невеж в някои области. Нямам понятие колко скъп трябва да бъде един подарък, за да го приемете.

— Това е много ценен накит — прошепнах аз, червена до ушите.