Читать «Децата на нашите деца» онлайн - страница 71

— Е — рече президентът, — явно не си можел да направиш друго. Мисля, че е най-добре да наредя на съкровищницата временно да ги съхранява и да разговарям с Райли Дъглас дали всичко това е законно. Имаш ли някаква представа колко могат да струват диамантите?

— Гейл каза, че по сегашните цени навярно струват един трилион долара. Разбира се, ако бъдат пускани бавно на пазара, за да не подбият цените. Нали разбирате, те не са само за нас, а за целия свят. Гейл иска да ни ги повери. Каза, че сме единственото правителство, на което смятали, че могат да се доверят.

— Ти естествено съзнаваш колко деликатен е този въпрос. Ако се разчуе нещо…

— За да сме съвсем честни — каза Уилсън, — ние трябва да разберем, че те само се опитват да помогнат. Искат да си платят.

— Да, зная — отвърна президентът. — Ще трябва да видим какво ще каже по въпроса Райли.

34.

От ранна сутрин в парка „Лафайет“ срещу Белия дом започна да се събира тълпа. Това бяха същите тихи хора, стояли там през цялата неделя. Но за разлика отпреди, сега те носеха няколко лозунга. На един от тях с разкривени букви пишеше: „НАЗАД КЪМ МИОЦЕНА“. Друг гласеше: „ДАЙТЕ СИ НИ САБЛЕЗЪБИТЕ“. И трети: „ОСТАВЕТЕ НИ ДА НАПУСНЕМ ТОЗИ ГАДЕН СВЯТ“.

През тълпата си проби път репортер, приближи се до брадатия младеж, който носеше лозунга „НАЗАД КЪМ МИОЦЕНА“, и го попита.

— Бихте ли ми казали какво става?

— Човече — нетърпеливо отвърна младежът, — можеш и сам да си го прочетеш. Написано е съвсем ясно.

— Чудя се — каза журналистът, — какво се опитвате да докажете. Или искате да отправите някакво предупреждение?

— Този път никакви предупреждения — отвърна младежът. — В миналото се опитвахме да отправяме предупреждения и не стигнахме доникъде. — Той посочи с палец към Белия дом. — Човекът там не чува добре. Никой не чува добре.

— Този път — каза момичето, което стоеше до младежа с лозунга, — не доказваме нищо. Просто заявяваме какво искаме да направим — и това е да се върнем в миоцена.

— Или в еоцена — прибави друго момиче. — Или в палеоцена. Изобщо където и да е, стига да се махнем от това отвратително място. Искаме да напуснем този мръсен свят и да започнем наново. От години се опитваме да променим това общество и не успяхме да постигнем абсолютно нищо. И когато разбрахме, че не можем да го променим, се опитахме да избягаме от него. Затова създадохме комуните. Но обществото не ни оставя на мира. То протяга ръце и ни тегли обратно. И никога няма да ни пусне.

— Най-после — продължи младежът с лозунга — има начин да се освободим. Ако тези хора от бъдещето могат да пътуват в миналото, няма причина и ние да не го направим. Малцина ще съжаляват за нас. Повечето ще се радват, че си тръгваме.

— Предполагам — каза репортерът, — че това може да се нарече движение. На повечето от другите неща, които сте правили, им лепваха такъв етикет. Бихте ли ми казали колко сте…

— Разбира се — отвърна първото момиче. — В момента не сме повече от петнайсетина-двайсет. Но само напишете за нас и пуснете новината по телевизията и ще станем хиляди. Ще започнат да пристигат хора от Чикаго и Ню Йорк, от Бостън и Лос Анджелис. Няма да можем да се съберем в този град. Защото нали разбирате, това е първата ни действителна възможност да се махнем.