Читать «Децата на нашите деца» онлайн - страница 73

— Нямам това предвид…

— Зная какво имаш предвид. Нуждаеш се от мен като любовница; Така е вече от… от колко време? От половин година. Този проклет град. Омърсява всичко, до което се докосне. Някъде другаде може би щеше да се получи. Но не и тук.

— По дяволите, Джуди — каза той, — какво ти става? Да не би да е, защото снощи не дойдох…

— Навярно отчасти и заради това. Но не само заради това, разбира се. Зная защо трябваше да останеш. Но се чувствах толкова самотна, случиха се толкова много неща… седях, мислех си и бях уплашена. Опитах се да се свържа с майка ми, но линиите бяха заети. За Бога, бях едно бедно, уплашено момиченце, което тича при мама. Просто изведнъж всичко се промени. Вече не бях лъскавото, компетентно вашингтонско курве — бях хлапе с плитчици в малко, затънтено градче в Охайо. Всичко започна с това, че се уплаших. Кажи ми честно, имах ли основание да се плаша?

— Да — сериозно отвърна той. — Самият аз донякъде съм уплашен. Всички са уплашени.

— Какво ще стане с нас?

— Проклет да съм, ако зная. Но не говорехме за това.

— Чудовища, които дебнат навсякъде — рече тя. Прекалено много усти, които трябва да бъдат нахранени. Всички се бият или се готвят за бой.

— Приказвахме за това, че искаш да се върнеш в Охайо. Няма да те питам дали говориш сериозно, защото зная, че е така. Предполагам, че си късметлийка, защото имаш къде да избягаш. Повечето от нас нямат. Иска ми се да те помоля да останеш, но няма да е честно. Нещо повече, ще е егоистично от моя страна. Но все пак ми се иска да останеш.

— Имам резервация за самолет — каза Джуди. — Всички телефонни линии бяха заети и ужасно се изненадах, че успях да се свържа. Страната е в паника. В такова време човек се чувства ужасно безпомощен.

— В Охайо няма да ти хареса. Когато стигнеш там, няма да ти хареса. Щом се страхуваш във Вашингтон, в Охайо ще е същото.

— И все пак ще замина, Стив. Самолетът ми е в шест и петнайсет следобед.

— И не мога да те разубедя с нищо?

— Не можеш да ме разубедиш с нищо — каза тя.

— Тогава най-добре да се срещна с пресата. Имам да им съобщавам някои неща.

36.

Сенатор Андрю Оукс се надигна от дълбините на стола, в който беше потънал, и каза:

— Не съм съвсем сигурен, че е разумно да връщаме в страната всички тези войски, господин президент. Трябва да оставим хора в базите си. И ми се струва, че прекалено бързо си позволяваме да изпадаме в паника. Някакви си дребни чудовища нападнали курник в западна Вирджиния и ние веднага връщаме войските. Не ми изглежда правилно. И не съм сигурен, че е съвсем разумно да съобщаваме на журналистите за тези чудовища. Ще хвърлим страната в смут.

— Сенаторе — каза конгресменът Нелсън Ейбъл, — струва ми се, че нещо бъркате протокола. Не са ни поканили тук да решаваме дали да върнем войските, а по-скоро да ни съобщят за това и да ни обяснят причината.

— И все пак смятам — отвърна сенатор Оукс, — че президентът Хендерсън би искал да научи мнението ни. Може да не се съгласи с него, но мисля, че би трябвало да го чуе.