Читать «Децата на нашите деца» онлайн - страница 2

Двамата се приближиха към Бентли и спряха пред него.

— Допускам — каза мъжът, — че вие сте притежателят.

Нещо не бе наред в начина, по който говореше. Сливаше думите, но въпреки това всичко му се разбираше.

— Вероятно искате да попитате дали съм собственик на тази къща — отвърна Бентли.

— Навярно да — потвърди мъжът. — Речта ми може да не е от днешния ден, но очевидно ме разбирате правилно.

— Естествено — каза Бентли. — Но защо казвате „от днешния ден“? Да не би всеки ден да говорите различно?

— В никакъв случай — възрази мъжът. — Трябва да ни извините за нашето натрапване. Сигурно ви изглежда неблагоприлично. Ще се стремим да не нанесем щети на имота ви.

— Хм, знаете ли какво, приятелю — рече Бентли, — аз не притежавам това място. Просто го наглеждам, докато се върне собственикът. Ще помолите ли онези хора да не тъпчат цветните лехи? Жената на Джо ужасно ще се ядоса, като се върне и види цветята изпомачкани. Много си ги обича.

През цялото време, докато разговаряха, през вратата продължаваха да се появяват хора. Вече бяха препълнили моравата и се изсипваха в съседния двор. Съседите започваха да излизат навън, за да видят какво става.

Момичето широко се усмихна на Бентли и каза:

— Мисля, че можете да сте спокоен за цветята. Това са прилични, добронамерени хора и знаят как да се държат.

— И разчитат на вашата търпимост — прибави мъжът. — Те са бегълци.

Бентли внимателно ги разгледа. Не приличаха на такива. Навремето беше снимал много бегълци из различни краища на света. Бегълците бяха мръсни и обикновено мъкнеха много вързопи, а тези хора бяха спретнати, чисти и не носеха почти нищо, може би малко багаж или дипломатически куфарчета, като онова, което стискаше мъжът пред него под мишница.

— Не ми приличат на бегълци — рече той. — Откъде бягат?

— От бъдещето — отвърна мъжът. — Молим ви за крайно снизхождение. Това, което правим, уверявам ви, е въпрос на живот и смърт.

Това разтревожи Бентли. Той понечи да отпие от бирата, но се отказа, остави кутията на тревата, бавно се надигна от стола и каза:

— Знаете ли какво, господине. Ако това е някакъв рекламен трик, дори няма да се докосна до фотоапарата си. Няма да направя нито една снимка.

— Рекламен трик ли? — попита мъжът. Нямаше съмнение, че е съвсем озадачен. — Извинете ме. Смисълът на думите ви ми убягва.

Бентли внимателно разгледа вратата. От нея продължаваха да излизат хора, все още по четирима-петима наведнъж, и върволицата им като че ли нямаше край. Вратата просто си висеше там, както я беше видял отначало, леко назъбено петно мрак, което трептеше по краищата и замъгляваше малък участък от моравата, но зад нея можеха да се видят дърветата, храстите и детските люлки в задния двор на съседната къща.

Ако това бе рекламен трик, реши той, авторите му бяха свършили страхотна работа. Много кретени от връзки с обществеността трябва да бяха напъвали мозъците си, за да измислят този номер. Как ли бяха направили тази дупка и откъде се бяха взели всички тези хора?