Читать «Децата на нашите деца» онлайн - страница 5

Сериозният глас на коментатора потрепери и за миг издаде непрофесионално вълнение.

— Никой не знае кои са, откъде и как идват. Просто са тук и влизат в този свят като че ли е техен. Хиляди са и постоянно прииждат още. Може да се нарече нашествие, но не се държат войнствено. Идват с голи ръце. Те са кротки и миролюбиви. Не безпокоят никого. По непотвърдени данни идват от бъдещето, но това не е възможно…

Уилсън намали радиото, върна се при телефона и позвъни.

Отговори му телефонистката на Белия дом.

— Ти ли си, Дела? Обажда се Стив. Къде е президентът?

— В момента подремва.

— Можеш ли да накараш някого да го събуди? Предай му да включи радиото. Идвам веднага.

— Но какво става, Стив? Какво…

Той прекъсна връзката и набра друг номер — на Джуди.

— Какво се е случило, Стив? Тъкмо приготвих кошницата за пикник. Само не ми казвай…

— Днес няма да ходим на пикник, скъпа. Връщаме се на работа.

— В неделя!

— Защо не в неделя? Имаме проблеми. Ще дойда да те взема. Чакай ме отвън.

— По дяволите — възкликна тя. — Планът ми отива на кино. Имах намерение да те оправя на открито, на тревата под дърветата.

— Ще се измъчвам цял ден — каза Уилсън, — и ще си мисля какво съм пропуснал.

— Добре, Стив — рече Джуди. — Ще те чакам на тротоара.

Той увеличи радиото.

— … бягащи от бъдещето. От нещо, случило се в тяхното време. Бягат при нас, точно в този момент от времето. Разбира се, такова нещо като пътуване във времето не съществува, но всички тези хора все трябва да идват отнякъде…

3.

Самюъл Дж. Хендерсън стоеше до прозореца и гледаше към огряната от яркото лятно слънце розова градина.

Защо, по дяволите, всичко трябваше да се случва в неделя, когато всички са се пръснали и е адски трудно да се съберат? В една друга неделя се беше почнало в Китай, след това в Чили и сега пак — каквото и да бе това.

Интеркомът сигнализира. Той се извърна от прозореца, отиде до бюрото и натисна бутона.

— Търси ви министърът на отбраната — съобщи секретарката му.

— Благодаря, Ким — каза той. После вдигна телефонната слушалка.

— Джим, тук е Сам. Чу ли?

— Да, господин президент. Само преди минути. По радиото. Чух съвсем малко.

— Аз също. Но очевидно няма съмнение. Трябва да направим нещо, при това бързо. Да овладеем положението.

— Зная. Ще трябва да се погрижим за тях. Да им осигурим подслон. И храна.

— Джим, с въпроса трябва да се заемат въоръжените сили. Никой друг не е в състояние да действа толкова бързо. Трябва да им намерим подслон и да ги държим заедно. Не можем да ги оставим да се пръснат. Трябва да ги контролираме по някакъв начин, поне за момента. Докато не разберем какво става.

— Може би няма да е зле да свикаме националната гвардия.

— Прав си — съгласи се президентът. — Използвай всички налични средства. Имате надуваеми палатки. Как стои въпросът с транспорта и храната?