Читать «Вярата на прокудения» онлайн - страница 8

Колкото Ричард изглеждаше спокоен, толкова Кара имаше вид на човек, готов да ръси огън и жупел край себе си.

— Би ли казала на твоя опърничав съпруг да ми позволи да убия някой, преди да съм се побъркала окончателно? Не мога просто да си седя и да слушам как някакви си сополивци ръсят заплахи срещу вас двамата! Та аз съм Морещица!

Кара приемаше изключително на сериозно задълженията си като охрана на Ричард — в качеството му на Господаря Рал на Д’Хара — и Калан. Станеше ли въпрос за неговия живот, тя не се колебаеше и първо убиваше, после мислеше дали е постъпила правилно. Към подобно поведение Ричард бе безкомпромисен.

Единственият отговор на Калан бе усмивка.

— Майко Изповедник, не можеш да позволиш на Господаря Рал да се подчини на волята на глупаци като тези. Кажи му го.

Вероятно хората, които през целия й живот я бяха наричали с името „Калан“, без да добавят пред него поне „Изповедник“, се брояха на пръстите на едната й ръка. Беше чувала последната си титла — Майко Изповедник — безброй пъти, произнасяна с гласове, в които можеше да се открие от благоговейно страхопочитание до абсолютен ужас. Мнозина, паднали на колене пред нея, бяха неспособни да произнесат дори само титлата й през треперещите си устни. Други, в нейно отсъствие, я повтаряха със смъртна заплаха в гласа.

Калан бе провъзгласена за Майка Изповедник в зората на двайсетте си години — най—младата сред себеподобните си, избирана някога на този величествен пост. Оттогава бяха изминали вече няколко години. Сега бе останала единственият жив Изповедник.

Калан се бе научила да понася титлата, поклоните и колениченето, почитанието, благоговението и ужаса, убийствените намерения — просто не бе имала избор. Нещо повече — тя беше Майка Изповедник — по наследство и избор, по право, по клетва и по дълг.

Кара винаги се обръщаше към нея с „Майко Изповедник“. Но от устата на Морещицата тези думи излизаха едва забележимо по—различни. Звучаха като предизвикателство, като открито неподчинение, примесено с воля за отстъпка, и заедно с това с намек за привързаност и нежност. От устата на Кара Калан не чуваше толкова „Майко Изповедник“, колкото „Сестро“. Кара бе от далечна Д’Хара. Според нея нямаше човек, който да заема по—висока длъжност и да е натоварен с по—голям дълг от нея — с изключение на Господаря Рал, разбира се. Най—многото, което можеше да допусне, бе да приеме Калан за равна в дълга й към Ричард. Което всъщност бе наистина огромна чест.

Когато обаче Кара се обръщаше към Ричард с „Господарю Рал“, това не означаваше „Брате“. Думите й носеха смисъла, който изричаше устата й: Господарю Рал.

За разгневените мъже, с които бе разговарял Ричард, идеята за Господаря Рал бе не по—близка от далечна Д’Хара. Калан бе от Средната земя, разделяща Д’Хара от Западната земя. Жителите на Западната земя не бяха и чували за Средната земя или пък за някаква си Майка Изповедник. Десетилетия наред трите части на Новия свят стояха разделени от непреодолими граници, отвъд които всичко бе загадка. Предната есен тези граници бяха разрушени.