Читать «Вярата на прокудения» онлайн - страница 7

— Вече си по—добре — рече Ричард, сякаш отгатнал мислите й. — Не го казвам просто така. Наистина виждам с очите си, че състоянието ти се подобрява.

Тя го погледна и след малко събра смелост да попита:

— Откъде знаят за Ордена чак тук?

— Някои от бегълците след последната битка са се на сочили насам. Привържениците на Императорския орден са стигнали чак до тук — до местата, където съм израсъл.

Говорят благи приказки — направо да им повярва човек, ако не мисли с главата, а с чувствата си. Кое е истина и кое не — това явно не влиза в сметките — добави след кратък размисъл. После отговори и на неизречения въпрос в очите й: — Самият Орден не е навлязъл още. Онези глупаци отвън просто повтаряха вече чути неща, това е.

— Но искаха да си вървим. Звучаха ми като хора, които изпълняват обещанията и клетвите си.

Ричард кимна, но след малко на устните му се върна предишната усмивка.

— Знаеш ли, че сме на един хвърлей място от пътя, където се срещнахме за първи път миналата есен? Спомняш ли си?

— Как бих могла да забравя деня, в който те срещнах?

— Тогава животът и на двама ни беше в опасност и се наложи да бягаме. Никога не съм съжалявал за това. Това бе началото на моя живот с теб. Докато сме заедно, всичко друго е без значение.

Кара се шмугна през вратата и спря край Ричард, сянката й се прибави към неговата върху синьото памучно одеяло, покриващо Калан чак до подмишниците. Стегнато във впита кожена дреха, тялото на Кара излъчваше плавната грациозност на хищна птица: властно, бързо и смъртоносно. Морещиците обличаха червените си униформи винаги когато очакват неприятност. Дългата руса коса на Кара, сплетена в дебела стегната плитка на гърба, бе другият отличителен белег на професията й — Морещица, представителка на елитните Охранителни части на самия Господар Рал.

Ричард, така да се каже, бе наследил Морещиците заедно с трона на Д’Хара — страна, за която доскоро не беше и чувал. Не го бе обзела жажда за власт — просто така се бяха стекли обстоятелствата. Сега от него зависеше животът на огромен брой хора — всъщност на всички в Новия свят: Западната земя, Средната земя и Д’Хара.

— Как се чувстваш? — с искрена загриженост в гласа попита Кара.

Калан едва успяваше да шепне:

— По—добре.

— Е, щом е така — изръмжа Кара, — кажи на Господаря Рал да ме остави да си върша работата и да сложа на мястото им такива като тези. — Застрашителните й очи се стрелнаха към мястото, където само допреди миг бяха — стояли разгневените мъже. — Поне които от тях оставя живи.

— Кара, мисли с главата си — прекъсна я Ричард. — Не можем да се оградим като в крепост и да се отбранява ме във всеки един миг. Ти видя едни уплашени хора. Няма значение, че грешат. За тях ние сме заплаха за живота им и за живота на техните семейства. Защо да се впускаме в безсмислена битка, щом можем да я избегнем.

— Но, Ричард — намеси се Калан, като едва успя да повдигне отмалялата си ръка към стената, — ти си построил това …

— Само тази стая. Исках най—напред да осигуря подслон за теб. Не ми отне кой знае колко време — трябваше само да насека и нацепя малко дърва. Още не сме построили останалата част. Безсмислено е да проливаме кръв.