Читать «Принцът Жерико» онлайн - страница 5

— Все още ли харесвате тази музика?

— Да — Отвърна Натали. — Това е простовата поезия, но е трогваща, а вие знаете, че съм останала старомодна, въобще не съм модерна в артистичните си вкусове. Срам ме е да ви го призная, но още ми е мъчно за латерните.

След кратко мълчание той промълви:

— Натали…

Тя отговори, смеейки се:

— Не.

— Какво не?

— Не нравете декларации.

— Нямам намерение да правя декларация, Натали. Вие познавате чувствата ми.

— Познавам ги. Вие винаги се възползвате от лунните нощи или от залезите, за да ги изразявате, защото ви липсва естественост в Нормални условия.

— В момента луната не свети.

— Да, но се носят трелите на китарата. Той въздъхна.

— Колко сте смущаваща! Човек трябва постоянно да ви завладява.

— Първо трябва да ме спечели.

— Струваше ми се, че…

— Не, не. Виждате ли, Форвил, когато едно лице не е завладяно след многогодишно ухажване, това ухажване рядко стига до успех.

— Кой може някога да ви трогне?

— Някой непознат.

— С какви средства?

— Любов от пръв поглед. Вярвам в любовта от пръв поглед.

Лицето на Форвил се намръщи. Той наистина страдаше.

— Значи никаква надежда?

— Човек винаги може да се надява.

— Вашият баща ми позволи, Натали. Той ме ценеше. Той знаеше колко съм привързан към вас, а вие си спомняте, че в Неапол но време на последната ни среща той се съгласи с молбата ми във ваше присъствие… и вие не казахте „не“.

Тя се пошегува:

— Има такова разстояние между „да“ и „не“, а вие сте толкова несръчен, бедни ми Форвил!

— В какво?

— Вие се движите пипнешком. Търсите слабото ми място.

— Вие нямате такова.

— Вие все пак го търсите… Бихте желал да ме хванете в примка като птичка. Впрочем, ако обичам силата и дързостта, то засадата, скритата атака, очите, горящи от желание, трескавата ръка, готова да ме сграбчи — всичко това ме ужасява.

Форвил, обзет от нетърпение, отвърна почти грубо:

— Но в края на краищата какво искате вие, Натали! Какво трябва да направя, за да успея? Признайте, че поведението ви към мен е отчайващо.

Девойката не отговори. Тя слушаше, люляна от музиката, и той имаше впечатлението, че думите му отиват напразно. Гласът на певицата я трогваше значително в по-голяма степен и тя се забавляваше с дебелащините на италианеца.

Когато музиката свърши, Максим почерпи музикантите с порто, после ги изпрати до решетката на градината, която затвори зад гърба им.

— Уф! — каза той на връщане. — Сега съм по-спокоен. Впрочем, разгледах обувките им. Те не отговарят на следите, които открих. Все пак да си отваряме очите.

Когато минаваше покрай Натали, той чу Форвил да повтаря:

— Кажете, Натали, какво желаете? Трябва да свършим с това. Какво желаете?

И Максим вметна:

— Любов, Форвил, но и уважение. Плам, но и подчинение. Действия, но и думи… Накратко, много противоречиви неща, сред които ще бъдете принуден да се изгубите. Жал ми е за вас, Форвил.

Те се върнаха на терасата и Форвил отново поде:

— Вие искате много от живота, Натали.

— Обвинявам се за това — отвърна тя, смеейки се. — Имам претенции и амбиции, които не отговарят никак на заслугите ми. Представям си, и то без никакъв повод, че съм предопределена за изключителна съдба и че целият свят е длъжен да ми доставя особени удоволствия.