Читать «Принцът Жерико» онлайн - страница 30

— Какво ви изненадва, капитане?

Той отвърна:

— О, нищо.

— Какво има?

— Нищо, нищо… Един кораб се движи в същата посока, като нас.

— Е, какво, това е напълно естествено.

— Напълно естествено е. Това, което ме учудва, е че ни настига, макар че размерите му са по-малки от тези на „Лилия“.

— Така ли мислите?

— Погледнете сама, госпожице.

Тя долепи око до далекогледа, потърси и откри наистина една голяма тъмна точка, която се появяваше и изчезваше по вълните.

— Какво мислите, че е? — попита тя. — Торпедоносец?

— О, не!

— Може би подводница…

— Не, със сигурност не е…

Поговориха за други неща. Три или четири пъти капитанът повтори наблюденията си. Накрая каза:

— По дяволите, как ни застига! Човек би казал, че иска да ни догони… Не се отклонява от нашия фарватер.

— И вие знаете ли какво е това?

— Сега да.

— Е и?

— Моторна лодка.

— Какво?

— И се движи като стрела.

— Възможно ли е?

— Вижте тези две вълни отляво и отдясно, по-големи от самата лодка. Това е пяната, която я облива като два огромни мустака.

На свой ред тя погледна. Наблюдава дълго, приведена напред. Когато се изправи, беше много бледа и промълви:

— Има един изправен човек.

— Да, висок и слаб… Има и друг на кормилото… и има още някой…

— Значи са трима?

— Така ми се струва.

Лодката цепеше гребените на вълните, гмуркаше се, после изскачаше отново. Все по-близо и по-близо, тя действително следваше линията, по която се движеше „Лилия“.

Още десет минути минаха. Ясно можеха да се видят тримата пасажери на лодката.

— Двама мъже и една жена — промълви капитанът.

— Да, двама мъже и една жена — потвърди Натали. — Единият от мъжете и жената едва се различават. Но другият се вижда изцяло.

— Да, и човек може да се запита какво прави там, на понтона, сякаш се готви да скочи.

С намръщено лице, дълбоко в себе си Натали мислеше:

„Този правият е Елен Рок. Никакво съмнение… Това е Елен Рок.“

ВТОРА ГЛАВА

Пленничката

В продължение на една дълга минута Натали стана неподвижна, цялата вцепенена, в плен на това име, чиито три срички повтаряше непрекъснато, и ла образа на този човек, изправен в предната част на лодката.

— Елен Рок… Елен Рок…

Кой го беше предупредил за заминаването й? Как бе успял да я догони? Какви бяха намеренията му? Всички мисли на Натали се блъскаха в главата и и объркването й беше толкова голямо, че беше принудена да се довери на капитан Уилямс, и то с думи, на които самата тя се учуди.

— Преследват ме, капитане… Познавам този мъж. Той ревностно ме преследва и се страхувам…

Капитанът се усмихна:

— Могат да ви преследват, госпожице. Но не могат да ви настигнат на палубата на моя кораб.

— Сигурен ли сте в това? Той е способен на всякакви дързости и на всичко, за да успее.

— Освен да ни вземе на абордаж, госпожице. Не сме вече във времето на флибустиерите.

— Какво възнамерявате да правите?

— Ами нищо.

— Нищо ли?

— Абсолютно нищо. Няма да стане дори нужда да се защитаваме. Една лодка с двама мъже едва ли ще нападне шестстотинтонен параход с пълен екипаж.

— Но ако все пак се опита?…

— Толкова по-зле за нея. Ще се самопотопи, а на нас няма да ни остане друго, освен да гледаме. Но има лудости, в които човек не се решава да се впусне.