Читать «Принцът Жерико» онлайн - страница 24

Той повтори:

— Заклевам ви. Никога не бива да се прекъсва устремът на успеха. Заклевам ви.

Без да каже дума, тя слезе в лодката. Преди да запали мотора, той се ослуша и заключи:

— Не е сигурно, че ще ги открием. Нощта е много тъмна, а те трябва да са се закачили на буксир зад някоя лодка като моята, която ги е очаквала.

И той добави, с лека насмешка, от която Натали потрепери:

— Жалко! Щеше да е добре да потопим някоя от лодките им. Бих уловил някой от тези обесници за врата и бих го принудил да се изповяда.

Те се плъзгаха по невидимата вода. Елен Рок беше угасил лампата и се насочваше към открито море. Светлините, които на места очертаваха брега на Естерел, ставаха все по-неразличими. Натали си мислеше, че си отиваше не толкова като освободена кралица, колкото като пленничка. Но тя не изпитваше никакво чувство на бунт и в никакъв случай не би се оплакала или проронила дума. Той също мълчеше.

След петнадесет-двадесет минути те излязоха пред Кан, чиито светлини се уголемяваха, и влязоха в малкото пристанище. Елен Рок издигна четири пъти отново запалената лампа. Подобна светлина, размахана четири пъти, му отговори и застина.

Това беше целта. Той тутакси се приближи.

На кея стоеше един мъж, моряк. Фенерът освети лицето му — мургаво, със сиви бакенбарди.

— Представям ви Бертьо — каза Елен Рок, като хвърли едно въже и привърза лодката. — Той е служител от старата гвардия, комуто съм бил полезен и който представлява целият ми екипаж. Е, Бертьо, видя ли други лодки да акостират.

— Не шефе.

— Сигурен ли си?

— Да. Никаква лодка, нито голяма, нито малка… нито за разходка, нито риболовна… нищо от залез слънце насам.

— Отлично. Изпреварваме ги.

Елен Рок и Натали зачакаха мълчаливо в лодката. Но времето течеше и от камбанарията в стария Кан камбаните удариха единадесет часа, никаква лодка не се беше появила. Без съмнение бандата на Жерико е продължила до Антиб и може би чак до Ница.

Елен Рок не беше човек, който си губи времето. След половин час той каза на Натали:

— Не сте ли много уморена за едно последно усилие? Моля ви само за няколко минути. Тази сутрин, когато дочух разговора в градската градина в Ница, испанците споменаха една моряшка кръчма, където бандата се събира при възможност…

— Да вървим — каза Натали, все така подчиняваща се, сякаш и липсваха собствена воля и лични мисли.

Той вървеше бързо, забравил придружителката си, отдаден изцяло на действието.

Те пресякоха един площад и навлязоха в стария град. Поеха по една крива стръмна улица и след стотина, метра изкачване, мъжът спря и каза:

— Тук е… Виждате ли осветената витрина?… Слушайте… Пеят… Женски глас… и китара…